---

Бебето очаква да е в постоянен физически контакт с възрастен и да наблюдава и придобива опит в случки, в които ще участва по-късно в живота.

Когато е в ръцете на по-голям човек, неговата роля е да бъде пасивно и да наблюдава с изострени сетива.

То изпитва удоволствие от време на време да му се обръща внимание, да го целуват, гъдаличкат, подмятат във въздуха. Главната му задача е да попива действията, взаимодействията и околната среда на човека, който се грижи за него.

Тази информация го подготвя да заеме мястото си сред хората, като му помага да вникне във всичко, което те правят.

Децата имат нужда да видят, че ги възприемат като добронамерини човешки същества, които са социални по природа, стремят се да постъпват правилно.

Детето търси постоянно обратна връзка за поведението си.

Ако счупят нещо, те имат нужда някой да им се разгневи или натъжи, но без да оттегли добрата си оценка за него като личност.

Ако родителите са прекалено отстъпчиви, то често започва да се държи все по-крайно, за да ги принуди да влязат в ролята, която им подобава.

Ако родителите търпят, но на края все пак избухнат, детето разбира, че родителите ми са се престрували и не са показвали истинските си чувства, че самото то е непоправимо лошо и си вади извода, че от него се очаква да се отърват с лошото поведение.

Понякога родителите не показват границата между приемливо и неприемливо поведение. Това докарва детето до притеснение и объркване.

Фактът, че детето влага много енергия да привлече внимание, не се дължи на нуждата му от внимание.

То сигнализира, че преживяванията му са неадекватни и се опитва да привлече вниманието на човека, който се грижи за него, просто да го корегира.

Постепенно търсенето на внимание се превръща в самоцел, в един вид натрапчив стремеж към надмощие.

---

кн. „В търсене на изгубеното щастие“ Джийн Лидлоф