Вътрешното ни израстване зависи изцяло от осъзнаването, че единственият начин да намерим покой, е да престанем да мислим за себе си. Готови сме да израстем, когато най-после осъзнаем, че онова аз, което винаги говори в нас, никога няма да бъде удовлетворено. То винаги има проблем с нещо.
Никога няма да се освободим от проблемите, докато не се освободим от оная своя част, която има толкова много проблеми.
Когато ни измъчва нещо, не бива да питаме: „Какво да направя?“, а: „Коя част от мен е разтревожена?“
Ако искаме да постигнем покой пред лицето на собствените си проблеми, трябва да разберем защо възприемаме дадена ситуация като проблем.
Ако изпитваме ревност, просто да се попитаме: „Каква част от мен ревнува?“
Когато видим ясно разтревожената част, да се попитаме: Кой я вижда тая част? Кой забелязва тази вътрешна тревожност?
В тези въпроси е решението на всеки проблем!
Самият факт, че можем да видим тревожността, означава, че ние не сме самата тревожност.
Процесът е „Обект-субект“:
Субектът е свидетел , защото той вижда случващото се.
Обектът е онова, което виждаме (вътрешната тревога).
Материалният човек търси разрешаване на вътрешните си проблеми в света около нас.
Духовният човек избира да бъде съзнателен свидетел на самия себе си и напълно да промени отправната си гледна точка.
За да постигнем истинска вътрешна свобода, трябва да се научим да наблюдаваме проблемите си обективно, вместо да се губим в тях.
Проблемите не са това, което са на пръв поглед!
Първо, възможно е да се самонаблюдаваме как изпадаме в ревност или гняв. Не е нужно да го анализираме, достатъчно е да го осъзнаем.
Второ, да се запитаме кой вижда всичко това?
Да осъзнаваме, че осъзнаваме какво се случва.
Трето, все едно наблюдаваме само едно парче вътре в нас, можем да го наречем съквартирант. Той се ядосва, той ревнува…
Така се очертават два ясно отличими аспекти на вътрешното ни съществуване.
Единият – това сме ние – свидетелят, центърът на нашата воля.
Другият е онова, което наблюдаваме.
Съквартирантът може да съсипе всичко, което правим, без никакво предупреждение. И по правило успява.
За да се освободим от него, трябва да го наблюдаваме. И нещо много важно – трябва наистина да го искаме, да го пожелаем да го няма. Да пожелаем да се освободим от мелодрамата в главата ни. И престанем да позволяваме на колебаещият се ум да ни отклонява. Волята ни е по-силна от навика да се вслушваме в този глас. Волята ни превъзхожда всичко!
Няма нещо, което да не можем да постигнем.
из кн. Отвързаната душа (Майкъл Сингер)
Leave a Reply