Вътрешният глас никога не млъква. Когато бъде оставен на мира, просто говори. Защо говори?
Всъщност говорим ние и пак ние слушаме.
Защо изобщо съществува?
Вътре в нас е натрупана енергия, която трябва да бъде освободена. Ако наблюдаваме обективно, ще видим, че когато в нас има натрупани нерви, страхове, желания, гласът става особено настоятелен – искаме да направим нещо.
Гласът говори, защото не се чувстваме добре вътрешно, а говоренето освобождава енергия.
Гласът разказва светът около нас. И по този начин се чувстваме по-удобно в заобикалящия ни свят. Сякаш упражняваме по-голям контрол. Този вътрешен свят е алтернативна околна среда, която се подчинява на волята ни.
Тази мислена манипулация на външното изживяване ни позволява да възприемаме реалността на порции. Има милиони неща, които виждаме, но разказваме само за някои от тях. Така контролираме изживяването на реалността, за да се побере в ума ни.
Така съзнанието изживява нашия мисловен модел на реалността, а не самата реалност.
Пресъздаваме света в ума си, защото можем да контролираме ума си, но не можем да контролираме света. Чувстваме се по-силни, защото в мисления свят винаги има нещо, което можем да направим, за да повлияем на изживяването.
Умът е свикнал да ни помага. Прави го, като преработва текущите ни изживявания така, че да съответстват на възгледите ни от миналото и надеждите ни за бъдещето.
Реалността е прекалено реална за повечето от нас, така че я смекчаваме с ума.
Ако бъде използвам както трябва – а именно да осъзнаем, че ние сме тези, които забелязваме говорещия глас, той може да се превърне в стартова площадка за истинско духовно пробуждане.
Опознаем ли човека, който наблюдава този глас, ще опознаем една от най-големите загадки на съзиданието.
из кн. „Отвързаната душа“ (М. Сингър)
Leave a Reply