Ето една стара приказка.
Откарали един ден някакъв човек със сериозно заболяване в болнична стая, където на леглото до прозореца лежал друг пациент. Двамата се сприятелили и този до прозореца от време на време поглеждал навън и после в продължение на часове забавлявал своя прикован на леглото спътник с ярки описания на света отвън. Някои дни му разказвал колко красиви са дърветата в парка срещу болницата и как листата им танцуват на вятъра. Други дни подробно му съобщавал какво правят хората, които минават по улицата. Но с течение на времето прикования на легло човек се отчаял, че не може сам да види чудесата, които приятелят му описвал.
Постепенно започнал да го ненавижда и накрая силно го намразил.
Една нощ след особено силен пристъп на кашлица пациентът до прозореца спрял да диша. Вместо да натисне звънеца за помощ, другият решил да не прави нищо. На сутринта пациентът, който доставил на приятеля си толкова много радост с описанията на гледките от прозореца, бил обявен за мъртъв и го изнесли от болничната стая. Другият веднага помолил да преместят леглото му до прозореца и , сестрата изпълнила желанието му. Но когато погледнал навън, видял нещо, от което потръпнал – отсреща имало само гола тухлена стена. Воден от състрадание, бившият му съквартирант по стая си измислял и му описвал невероятни гледки, за да направи света на своя приятел малко по-хубав в този труден за него момент.
Действията му били продиктувани от безкористна обич. Винаги когато си спомня за тази приказка, тя успява да
промени личната ми перспектива. За да водим по-щастлив, по-удовлетворителен живот, когато се изправим пред трудни обстоятелства трябва постоянно да променяме перспективата си и винаги да си задаваме въпроса: „Има ли по-мъдър, по-просветлен начин, по който да видя тази на пръв поглед негативна ситуация?“
РОБИН ШАРМА