Известно е, че между пациента и терапевта се създава една невидима “връзка”. Тази връзка можем да си я представим като една улица, по която тече оживен трафик. Енергии и теми, представи и фантазии се пренасят по тази улица отсам насам (и от тази страна отсам) и повечето от темите, които се пренасят от пациента към терапевта са несъзнавани както за пациента така и за терапевта! Всички енергии, които се пренасят от пациента към към терапевта, се определят като преноси и всички теми, които се пренасят от терапевта към пациента, се определят като контрапреноси. Както и при “преносите”, така и при “контрапреносите” става дума за една особена форма на проекции:
“Давам на някого другиго малко от моя товар”.
Аз проектирам нещо върху него, което въобще не му принадлежи!
Аз си изграждам една представа, която той трябва да ми изпълни.
Основният пренос се състои винаги в това, че между пациент и терапевт се случва един енергиен поток, който изглежда като че ли става дума за една лека форма на влюбване. Това влюбване не само че не е вредно, а е основополагащо за всяка успешна терапевтична работа. Без него – подобният на влюбване – енергиен поток – не се случва нито при пациента, нито при терапевта едно “отдаване” на общата работа. Вместо “влюбване” за нашата работа ние предпочитаме да използваме понятието “терапевтичен ерос”. Този ерос е подобен на това, което в детството си сме изпитали (в училище) към някои учители, защото и връзката учител-ученик може – при благоприятен случай – да протича под такава форма. Тук подходящо име би било “педагогически ерос”. И там – където между ученик и учител – този ерос съществува, ученето става като от само себе си.
Където не се случва (и колко често е такъв случая!) ученето е досадно или едно с унилост изпълнено задължително упражнение.
“Терапевтичният ерос” е следователно един от моторите, които поддържат терапевтичния процес в действие.
Петър Орбан