Мнозина се вълнуват от интересния проблем как да различат езика на интуицията от психичните разстройства, когато ги преследват „гласове“, имат звукови или зрителни халюцинации? Разбира се, в нормалния живот когато не се интересувате от закона за духовно-емоционалния живот, е лесно да се изплашите от необичайни усещания. И в дадения случай няма да си докарате нищо друго, освен страх, което всъщност после води и до проблеми с психиката. Като в следния виц:
„Язди си един каубой из прерията. Изведнъж го настигат индианци и бързо го заобикалят. „Свърши се! Това е краят!“ – изплашил се каубоят. „Не, още не е краят!“ – успокоил го вътрешният му глас. „Какво да правя?“ — разтреперан разсъждавал каубоят. „Убий вожда!“ – подсказал вътрешният глас. Каубоят се прицелил и го убил. „Сега вече това е краят“ – казал вътрешният глас.
Мисля, че вече сте се досетили как да различите езика на интуицията от симптомите на нервната болест. Разбира се, „езикът на предупреждението „, за който отговаря точно интуицията, не може да доведе човек до по-големи проблеми. Напротив, той го спасява.
Kъде се крият корените на стреса?
В генетичния код на всеки човек е заложено познание за това, че той е зависим от природата, от обстоятелствата, от хората, от съдбата, изобщо – от каквото и да е. Защо? Отговорът е – ние се страхуваме от смъртта. Тогава е логично да се предположи, че би трябвало да се страхуваме и от раждането си. Именно то отваря вратата на смъртта. Ние обаче обожаваме (с редки изключения) да празнуваме рождените си дни. Но на другия ден след празника ни е неприятно, защото дълбоко в душата си знаем, че се приближаваме към неизбежния край, а получените подаръци са слаба компенсация за този стрес. Тук се крие разрушителната сила на стреса.
Докато съзнанието е замъглено от страха за физическото тяло и кара човека да се отнася равнодушно към проблемите на душата, той не може да повярва в съществуването на друго измерение, което е устроено по принципите за безопасен живот. Ние го чувстваме реално само в моменти, когато по чудо ни спасяват от безизходни ситуации. Ако напрегнете паметта си, ще разберете за какво говоря.
Какво да правим? Трябва да преразгледаме в дълбочина този проблем, при това от единствено вярната позиция – от гледната точка на душата. За нея е огромен стрес да попадне във физическото тяло, все едно е в затвор. Затова освобождаването на душата от тялото е спасение и изход към обетованата свобода. И само нашата наплашена глава вижда в смъртта стрес.
Реалната тежест на силата на духа
ОТ КАКВО се страхува всяка болест? От силата на духа. Познато словосъчетание, нали? Много от вас дори не подозират какво в действителност означава този израз. Първо, смисълът не е ясен, по-скоро е мъгляв. Второ, няма еднозначно определение на понятието „сила на духа“. Има само усещане за нещо нефизично, недостъпно за човешката логика. Но практиката на изцелението е доказала, че дори най-страшните заболявания отстъпват пред лицето на тази неведома сила, която човек притежава.
Клин клин избива
Навсякъде около нас се разнасят слухове. Веднъж чух история как един човек се излекувал от рак. Той отишъл в някакво затънтено място в Алтай, където една година пил специална отвара от… човешки изпражнения. После се върнал у дома си и е жив до ден-днешен. Тогава най-вече ме порази състава на „лекарството“. В нормално състояние едва ли ще се наслаждаваш на подобна напитка. Само страхът от смъртта може да накара човек да прави нещо, което в нормалния живот му е трудно дори да си представи.
Предвиждам ехидни забележки и насмешки от страна на скептиците. Каквото и да казват те, винаги е имало хора, които със своето мъжество и силата на духа си са предизвиквали възхищение и уважение. И мъжеството не е в това, да си мъж и да си длъжен стоически да понасяш житейските несгоди. Мъжеството е в решението да промениш живота си и посредством това да събудиш в себе си сила, която може да излекува злокачествения тумор. А далеч не всеки е способен на това.
В моята теория за страха, за съжаление, съществува едно доказано нещо. Колкото повече близки хора са свидетели на вашата неизлечима болест, толкова по-малко са шансовете да я победите. Защо? Емоционалното вещество по своята природа напомня магнита – притегля към себе си всичко, което има еднакво с неговото свойство. Ако вътре във вас съществува някакъв страх (в дадения случай – страх от смъртта), той ще ви накара да намерите ситуация, за да го увеличите. Това е обусловено от наркотичната природа на емоцията. Постепенно вие, без сами да знаете, ще се заобиколите с хора, които със своето съчувствие и съжаление ще са ви полезни като емоционален допинг, но няма да решат самия проблем на заболяването.
И какво излиза? Вие и без това сте уплашени от резултатите на медицинските изследвания и не можете да се отървете от натрапчивата мисъл за смъртта, от която мисъл са обсебени и други. Разбира се, те не са виновни. За да имате правилна реакция към подобен стрес, трябва да владеете добре методиката за освобождаване от страха. Но ние знаем, че практически такива хора няма. Затова много неизлечимо (от медицинска гледна точка) болни буквално изоставят близките си, за да разкъсат този затворен кръг от съжаление и ужас, в който се озовават в момента на обявяване на присъдата.
Да се озовеш сам срещу страшния враг – раковото заболяване – не е просто нещо и изисква сила на духа. Още повече, самият организъм не иска да помага. Нашите клетки с възрастта все по-зле преработват получаваните от тях жизненоважни хранителни вещества и кислорода. А по време на стрес се усилва процесът на измиране на клетки и на тяхно място все по-малко се образуват нови, и организмът тихомълком започва „да отказва“. Клетката изобщо е ужасен меланхолик. Тя винаги е готова да се самоунищожи. Има основания да се смята, че организмът разполага и с програма за „биохимично самоубийство“. В нормални условия всяка клетка трябва да е на мястото си и в тъканите на организма специални белтъчини атакуват клетката отвън, присъединяват се към специален рецептор, което служи като сигнал „живей по-нататък“. Но веднага щом тя е извън своята тъкан, на нея й се дава сигнал да се самоунищожи. Ако това го нямаше, отдавна всички да бяха умрели от рак.
Това стана известно през 70-те години на XX в. В отговор на сигнал, който може да бъде, например, хормон, клетката решава да се самоунищожи, ако чувства, че нещо не е наред. По-късно аз установих причината за всякакви хормонални нарушения – те възникват в резултат на натрупани в миналото отрицателни емоции. Именно нашите страхове изработват хормоните, които изпращат на клетките сигнал за самоунищожение. И този процес въобще не се контролира от човека, докато той не започне да се занимава със специални методики, които да го освободят от страха.
Вижте каква интересна закономерност: ако организмът се намира в нормални условия, програмата за унищожаване на променените клетки работи точно и раково заболяване е невъзможно. Но самите клетки са доста равнодушни към своята участ. Те наистина са просто „тухлички“ в строежа на нашето тяло. Дори е обидно, честно казано. Значи с проблема за удължаване на живота ни се занимава само нашият ум. Единствено на него се налага да носи този тежък товар. От една страна, човек се заинатява да избегне болестите и смъртта, а от друга – всичко е предрешено от самата структура на организма. В генома на клетката покрай „самоубийците“ съществуват и други странни особи – така наречените „мълчащи“ гени, които изобщо нищо не правят. И учените се опитват безуспешно да ги „разприказват“. Явно се надяват, че те ще им открият тайната на еликсира на безсмъртието.
Открих ключа към разгадаването благодарение на практиката си. Първопричина за раковите болести,, обикновено е емоцията на обидата, натрупана с течение на времето. Още през 1994 г. беше публикувана моя книга за теорията на стреса, където ясно разделих съществуващата представа за това явление и онова, което ми е известно на мен. И вие вече знаете, че сама по себе си сложната ситуация не е стрес. Той се ражда вътре в нас, когато решаваме да се обидим. Точно в този момент трябва да си спомним за страшната връзка, която съществува между стреса и израждането на клетките в злокачествени тумори.
Ето няколко примера от живота. Жена на 45 години – рак на кръвта. Разболяла се, защото не могла да си прости, че е занесла любимото си куче на село и го оставила при познати. Не за да му навреди, а по необходимост, тъй като зет й имал алергия. Кучето умряло от мъка. „Очите му и до днес гледат в душата ми!“ Разбира се, тя честно се опита да разбере логиката на своето поведение и дори се съгласи да изкара курс по психологична реабилитация, но емоцията на наказанието се оказа по-силна. „Няма Прошка за мен!“ Ако беше променила информацията за стреса, в душата й нямаше да остане зловредна обида, а медицинското лечение щеше да мине успешно, но…
Млад мъж, бизнесмен, 38-годишен. Последните години живял и работил в чужбина. Рак на дебелото черво в последен стадий. Обидил се на лекарите, които половин година не могли да установят диагнозата му, а после веднага му предложили да го оперират, в резултат на което той можел да се лиши не само от част от червото си, но и от способността си за ерекция. Второто за него се оказало по-страшно. За да не загуби мъжката си сила, се отказал от операцията. Единственото „радостно“ нещо е, че лекарите не били руснаци, а холандци. Нашите, наистина, подлели масло в огъня, като му казали, че в ранен стадий подобни болести лесно могат да се овладеят…
Сега вече и учените доказаха, че връзка между стреса и рака действително съществува. Най-малките промени, които стават в организма под въздействието на стреса, разбира се, не се забелязват. Но последните изследвания на американски генетици сочат, че действието на стреса се проявява именно на генетично ниво. Наблюдавани били студенти от медицинския университет по време на сесия. Както се изяснило, изпитните страсти ги довеждали до рязко нарастване на активността на системата за възстановяване на ДНК, която отговаря за съхраняването на нашия генетичен материал. Възстановяването на ДНК-то започва в клетката при проява на някакви нарушения. Ако повреденият участък не подлежи на възстановяване, клетката трябва да бъде унищожена.
И така активността на тази система, забелязана от изследователите, сочела голям брой увреждания в ДНК, възникнали в стресовата ситуация. Такава дълбока реакция на стреса била открита във всяка група при 12 от 16 участници в изследването. Анализите на кръвта и въпросите, с помощта на които се оценявало нивото на стреса, били проведени през третия (!) ден от сесията.
Когато системата, отговаряща за ликвидирането на последствията от стреса, не се справя с натоварванията, са възможни грешки. Както смятат учените, това може да доведе до нарушения в генетичната програма на клетките и тяхното злокачествено преобразуване. Именно такава е връзката между стреса и раковите заболявания. Възможна е и обратна връзка – раково болните са в стрес и свързаните с него клетъчни увреждания могат да провокират по-нататъшен прогрес на болестта.
Ето, че доплувахме. Ако съществува скала на стреса, изпитите по време на сесия са несравнимо по-ниско от ситуация, когато на човек му обявяват диагноза за неизлечима болест. И не е чудно, че системата за възстановяване на клетките излиза от строя. Явно тя се „ изключва“ от хормоналния удар, нанесен от една или друга отрицателна емоция, чиято степен на тежест зависи от ситуацията.
Установено е, че системата за възстановяване на ДНК идва в нормите си, когато човек е отпочинал. Това са потвърдили резултатите от изследването на същите студенти, след като се върнали от ваканцията. Но, докато ние умеем да отпускаме организма си, духовно-емоционалното тяло постоянно преживява разтърсващи и нервни сривове. Редките паузи, в които си позволяваме да общуваме с природата, с изкуството и музиката, само временно отвличат съзнанието ни от преживяванията и ежедневните проблеми. Но не и душата ни – за нея няма „ваканция“! Значи с всеки следващ емоционален срив организмът ни ще реагира все по-зле на възстановяването.
Неотдавна загадките станаха с една по-малко. Учени публикуваха пълното разкодиране на човешкия геном, над което се работеше четвърт век. Резултатът не се оказа много ласкав за „царя на природата“. Генетично ние не се различаваме особено от полската мишка, а от шимпанзето – практически по нищо. Какъв удар по нашата гордост!
И все пак при човека има една разлика – способността му да мисли логично. Но и това не е достатъчно, за да се чувства разумен човек. Неговата логика трябва да се опира на качествено други знания, различни от тези, които се предписват в рамките на инстинктивното поведение. Да се хранят, да пият, да спят, да се размножават, да бъдат агресивни или нежни — съвсем същото наблюдаваме и при животните. Дори повечето ни мисли са отдадени на този животински процес. Не мислете, че искам да обидя човечеството, като акцентирам на думата „животни“. Просто трябва да признаем (за да оздравеем всички) едно нещо, че развитието на човека в хода на еволюцията не е довело до разцвет на живота. Напротив – довело е до изтънченото му унищожаване.
Духът и неговата сила, присъщи само на човека, са изместени от първоначалните си места на обитаване. Душата е запълнена с емоции, а мислите – с натрапчиви идеи, чийто метод на реализиране е далеч от понятието „безопасен“. И щом като ни управляват завистта (двигател за прогреса!), обидата и отмъщението, няма нищо чудно, че наравно с техническите постижения процъфтяват и неизлечимите болести. Болестта винаги тича отпред, карайки сивото ни вещество поне малко да се движи. А ние помним, че то е много мързеливо, тъй като клетките са станали меланхолични в хода на историческото развитие. Депресията е в гените на човека.
Ето защо ракът не побеждава хората, в които не е угаснал духът за живот. Те могат да се противопоставят на физическото унищожаване на тялото, защото търсят причината за болестта не в лошата екология или липсата на техника за безопасност, а в неправилното си емоционално отношение към тези стресови ситуации. Една възрастна жена, която имаше няколко ракови диагнози, живя петнайсет години повече, отколкото прогнозираха лекарите. И през всичките тези години тя се занимаваше единствено с процеса на усвояване методиката за излекуване на подобни болести. И най-трудното, според нейните думи, се оказала раздялата с обидите. Как да Прости на това „нищожество“ началника си, заради който тя (и много други) са се разболели от рак, тъй като не била спазвана техниката за безопасност при вредно производство? Как да не изпадне в справедлив гняв само при спомена за него? И ако заболяването й не беше толкова сериозно, тя дълго още щеше да се опива от мечти за отмъщение и справедливост.
Именно тук на нея най-много й беше необходима силата на духа, за да приеме единствено правилното решение, а именно да Прости на ситуацията и на човека, виновен за проблемите й, заради собственото си оживяване. И, както се оказало, в това нямало нищо позорно за нейната личност – просто тя избрала живота, а не отмъщението, което, освен поредните обиди, на никого не е донесло дългоочакваното излекуване.
Кн. „Как да се освободим от страховете си и натрупаните обиди и да помогнем на себе си да станем здрави и силни“ – Михаил Лежепеков