Хипнозата е състояние, а използването ѝ с психотерапевтична цел се нарича хипнотерапия.
Последната включва както лечение чрез хипноза, така и други форми на психотерапия при променено състояние на съзнанието. За това се различават терапия чрез хипноза и терапия под хипноза.
Първата, като кратки или продължителни сеанси се основава на лечебното действие и ефект на самото хипнотично състояние. Установено е, че само по себе си то води до релаксация и отмора. Стесняването или изключването на съзнанието спомага за откъсването от тревожни мисли и негативни афекти. Още П. Жане е използвал продължителен хипнотичен сън, който траел дни и седмици. За облекчаване на състоянието и преодоляване на симптомите в случая съществена роля играе и психофизиологичния механизъм на задържане, който дава възможност за възстановяване на психическата дейност и нормална динамика.
Втората се състои в прилагане на различни психотерапевтични техники и методи, когато пациентът е въведен в хипнотично състояние. Те могат да бъдат аналитични, поведенчески, разговорни, дори игрови. Задължително обаче е да се постигне някаква степен на изменение на съзнанието, както и надеждна връзка (раппорт) между пациент и терапевт. Всяка психотерапевтична процедура, свързана с хипноза започва с разясняване същността, целите и възможностите на хипнозата от терапевта. После се определя податливостта на хипнотизиране, неформално или чрез стандартизирани тестове.
За хипнотично индуциране се използват различни техники. Те могат да бъдат внушение за релаксация, монотонни дразнители, активиране на въображението. В днешно време се използват аудио и видеотехники и пр. Твърди се, че успехът на хипнотизирането зависи не толкова от използвания прийом, а от умението на хипнотизатора да формира внушения съзвучни с
особеностите на клиента, включително несъзнавани потребности.
След като терапевтът се е уверил, че клиента е постигнал хипнотичното състояние, може да премине към прилагане на същинските прости или сложни психотерапевтични методи.
Простите техники са насочени към облекчаване на страданието, психическо или физическо, отстраняване или притъпяване на симптома. Това са:
•Пряко внушение (сугестия). При нея на клиента директивно се казва, че е спокоен, че няма тревоги и неприятности, че болката му изчезва. За предпочитане е да не се диференцира точно и локализира проблемната област, а да се говори в по-общ план на благополучие. За да има ефект
внушенията трябва да са малко на брой – 2–4, да са ясно формулирани и кратки. Техниката на сугестия се изменя под влияние на теорията на З. Фройд, като самото внушение се свързва с безсъзнателните потребности на клиента, които се активират в контекста на отношението му с терапевта.
•Изменение на поведението (превъзпитание). Състои се в използване на мотивирано внушение с цел промяна на някои поведенчески навици и стереотипи. За целта на клиента се разяснява, дава се информация, убеждава се. За да бъде възможна техниката се прилага в недълбоко хипнотично състояние, позволяващо смислов контакт. Става въпрос по-скоро за релаксация, при която клиентът възприема и разбира по-лесно вербалните послания.
•Катарзис (отреагиране). Представлява силно пречистващо преживяване, обикновено с външен израз, след което настъпва облекчаване на афективното напрежение. Терминът идва от гръцки – измиване и е въведен от Й. Бройер, а за откриването на метода претендира още и П. Жане.
При работата си с хистерии и неврози Фройд и Бройер установили, че те се дължат на преживени в миналото психотравми, или по-точно поредица от еднакви повтарящи се травми. За да се постигне лечебен ефект клиентът трябвало да се върне към тях. Простото припомняне обаче нямало терапевтичен ефект, което наложило тяхното преживяване наново.
Сложните техники се основават на свързването на хипнозата с други психотерапии, най-вече с психоанализата. При тях идеята е не толкова временно отстраняване на симптомите, а промяна в самата личност. Несъзнаваните конфликти поддържат симптома и той се оказва резистентен към простите внушения. Затова трябва да се достигне до тях и да се направи опит да се разрешат. В случая хипнозата помага за по-лесното и бързо регресиране и преживяване на травмиращите събития. Освен това се твърди, че интервюто в хипнотично състояние е по-богато на подробности, отколкото в ясно съзнание.
Свързването на психоанализата с хипноза се нарича хипноанализа.
Нейните привърженици твърдят, че по такъв начин се ускорява и съкращава класическата психоанализа и терапевтичния ефект се реализира в рамките на 40–100 сеанса.
Съществуват две методики на хипноанализа. И двете започват с тренинг за научаване клиентът да изпада в хипноза при наличие на даден дразнител. Има известни различия във вижданията относно
дълбочината на хипнотичния транс, като едни автори застъпват, че трябва да е дълбок, а други обратно.
Едната методика на Линднер е по-структурирана и определена. При нея се използват свободните асоциации, а хипнозата служи за преодоляване на съпротивите. Накрая се прилага внушение и преориентация. Другата, с най-виден представител М. Ериксон, използва повече прийоми и е значително по-свободно. При нея се прилага подбуждане на съновидения, регресия, автоматично писане, визуализиране на сцени. Целта е достигане да безсъзнателното и неговата преработка. Днес все по- категорично се налага становището, че инсайт без връзка с безсъзнателното е недостатъчен за трайно изменение. Пример за използване на хипнозата с цел личностна промяна е дисоциирането на личността.
Приема се, че същата е многообразие от Его състояния образували се в резултата на опита. С помощта на хипнозата те могат да се активират, да се възобновят конфликти между тях, или да се постигне примиряване. Когато тези конфликти са несъзнавани водят до тревога, невротизъм и неадекватно поведение. В състояние на хипноза терапевтът ги изследва, подтиква към вътрешно общуване, компромиси и примирения. Това води до реинтеграция на личността.
Основи на психотерапията – Митко Хаджийски