Работата със съпротивите се основава на двойственото им оценяване, като съюзник на терапевта от една страна, и като пречка в процеса от друга.
В първия случай съпротивата е естествена реакция на нарушената хомеостаза, универсално поведение на всеки организъм, който иска да запази статуквото. Такава съпротива е полезна и необходима, защото без нея промяната, като цел на всяка психотерапия е или невъзможна или нетрайна.
Новите убеждения, чувства и поведения скоро биват отхвърлени от психиката на клиента, подобно на отхвърлянето на имплантирана тъкан от имунната система на организма.
На работата със съпротивите залагат изключително динамичните терапии, за които същите са диагностичен материал за анализ, начин за придвижване към естествен инсайт и за проверка правилността на интерпретациите. Преодоляването на съпротивата дава възможност за идентифициране на механизмите на психическа защита, а от там достигане да значимите конфликти.
Съдържанието на изтласкания психически материал става достъпно следствие преодоляване на бариери, в повечето случаи под форма на съпротиви. Такива се проявяват в поведенческите и когнитивните терапии. Обикновено се свързват с придържане към ирационални, ригидни модели на мислене, заучени поведения и стереотипи, проявяващи устойчивост и предизвикващи съпротива. В хуманистичното направление съпротивата е начин за защита на заплашената Аз-концепция, като новия (терапевтичен) опит не се допуска до нея или пък се видоизменя за да стане съвместим. При всички случаи са необходими терапевтични усилия за преодоляване, след като се отчете източника и психологическата основа.
Другият случай е разглеждането на съпротивата като поведение, което пречи на самия терапевтичен процес. Тук причините са обикновено в личностни качества, предубеждения, терапевтични грешки или ситуационни фактори. Този вид съпротива трябва да се изследва и възможно по-бързо да се преодолява, защото губи терапевтично време и застрашава продуктивността на отношението.
Няма точно установени начини за работа със съпротивите. Всеки случай е уникален и подлежи на конкретна преценка в зависимост от вижданията на терапевта за предизвикалите я причини.
В днешните терапии често се прилага следният подход:
1.Нарастване (усилване) на съпротивата. Терапевтът създава условия съпротивата да се прояви и засили главно със собствената си пасивност. Счита се, че ако има предпоставки за такава тя неминуемо ще се изяви. Целта е да стане видима и достатъчно категорична и за терапевта и за клиента. В някои случаи може да се прибегне до провокиране, но това крие опасност от подмяна на причината и подвеждане.
2. Насочване на вниманието на клиента и анализ. Пристъпва се към това, когато съпротивата стане очевидна и доказуема. Целта е клиентът да види разликата между реалното си поведение и договореното.
Допуска се умерена конфронтация. В зависимост от констатацията за причините може да се приложи интерпретация, ако същите се коренят в защити.
3. Преодоляването на съпротивите не е задължително, особено когато те са израз на защитни
психически механизми. Там тяхното влияние се използва в рамките на цялостното придвижване към инсайта. За целта трябва да се интерпретират, при което клиентът да ги разбере и да се научи да ги управлява.
В случаите когато пречат на комуникацията и застрашават отношението съпротивите трябва да се преодолеят възможно по-бързо. Това може да стане директно чрез атакуване на проявите или индиректно. В практиката има редица установени начини за директно и индиректно влияние върху съпротивителното поведение. Ето някои от тях:
– Пробив в съпротивата е внезапно и категорично изказване, при което клиентът се оказва
неподготвен.
– Мълчанието се прилага в случаите, когато клиентът не говори или се отклонява от въпроса.
Трябва да бъде абсолютно, без думи, усмивки и движения. Когато, следствие на неудобния вакуум, клиентът започне да говори се прекъсва и това го фрустрира.
– Ако съпротивата е резултат на недобро създадено отношение са прилага саморазкриване, емпатия, положително подкрепление, апелиране към сътрудничество, търсене на общи теми и познавателни интереси.
– Акцентът върху положителното също намалява защитното поведение, защото човек не се
съпротивлява, когато го хвалят.
– Изпитан метод срещу съпротивите, когато се дължат на повърхностни фактори са т.нар. парадоксални намеси. При тях се поощрява неподчинението на клиента. Изхожда се от
обстоятелството, че човек не може да оказва съпротива, ако му се предписва такава.
– В различни случаи за преодоляване на съпротиви се използва хумор, метафори, изменение на съзнанието, заплаха, тактиката на Фабий, телесен контакт и пр.
Накрая трябва да се отбележи и становището на А. Лазаръс, който твърди, че понятието съпротива не е реално, а измислено от терапевтите, които не могат да се справят с трудните случаи.
В действителност всяка психотерапевтическа намеса се сблъсква с много препятствия, които трябва да се преодолеят, за да се реализира помощта. Дали ще бъдат определени като психологическа закономерност или терапевтически феномен е въпрос на виждане и конкретна преценка.
Основи на психотерапията – Митко Хаджийски