Всички познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare = връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона този тон изобщо не съществува – защото той не може да го възприеме. Радиоприемник, настроен на средни вълни, поради резонанса си, ще приема само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите вълни. Затова и те не принадлежат към неговото „световъзприятие”. По същия начин и човек, за да възприеме каквото и да било, се нуждае от определено съответствие в самия него. Това съответствие трябва да е в състояние „да трепти”, за да може чрез резонанса да направи възприятието възможно за човека. Гьоте го е казал: “Ако в окото нямаше от светлината на слънцето, то никога нямаше да види слънцето; ако в нас нямаше от силата на Бога, щяхме ли да се възхищаваме от божественото”.
Формулировката на Гьоте надхвърля чисто физическото ниво на способността за резонанс и по аналогия пренася закона за резонанса в областта, която ни интересува в момента. Всеки човек възприема само онези области от действителността, за които притежава способност да резонира. Това далеч не се отнася само до чисто сетивните възприятия, а обхваща цялата действителност. И понеже всичко, което се намира извън собствената способност за резонанс, не може да бъде възприето, то и не съществува за съответния човек. Затова човек вярва, че познава цялата действителност и че извън нея няма нищо. Когато някой чете книга, той мисли, че я разбира напълно, макар че от прочетеното, всъщност, може да възприема само онова, което се намира в съзвучие с моментното състояние на съзнанието му. Че това е така, най-добре се вижда, когато същите книги се прочетат отново след години. За това време съзнанието се е разширило и книгата се разбира „още по-добре”.
Описаните по-горе взаимозависимости в по-малка или по-голяма степен са известни и ясни на всички. Те са само онагледяване на принципа, който искаме да приложим и към съдбата в най-общ смисъл. Можем да влезем в досег само с такива идеи, хора и ситуации, за които притежаваме собствен вътрешен резонанс или, както ще го наричаме в бъдеще, към които имаме афинитет. Без съответния афинитет никога не се стига до проявление. Ако някой попадне в спор или сбиване, това не става случайно, а винаги по причина на собствения ни афинитет към подобно преживяване. Вината за съответните последици от сбиването носи и човекът, който е убеден, че съвсем не по своя воля е бил замесен в разпрата. Но ако му е липсвал съответния афинитет, той изобщо не би се намесил. Ако кола блъсне някого на улицата, чисто юридическата и функционална вина на другия, в случая на шофьора, не променя с нищо факта, че блъснатият е бил узрял за това преживяване. Иначе то никога не би могло да влезе в обсега на житейския му опит.
СЪДБАТА КАТО ШАНС – Торвалд Детлефсен