Основният практически опит на човека с полярността е дишането. По него можем да изучим законите на полярността, които се отнасят до цялата Вселена. Защото, каквото долу, такова и горе. След всяко вдишване, без да правим каквото и да било повече, сме напълно сигурни, че следва противоположния полюс – издишване. От своя страна, издишването със същата сигурност отново е последвано от вдишване. От постоянната смяна на двата полюса се получава ритъм.
Ритъмът е основната схема на всеки живот. Ако се разруши ритъмът, разрушава се Животът. Ритъмът винаги се състои от два полюса. Той е „така, както и”, никога не е „или… или”. Който откаже да издишва, не може да вдишва, и обратното. Защото единият полюс живее от съществуването на другия. Ако отстраня единия, другият също ще изчезне. Единият полюс изисква да има друг полюс. Но това, което при дишането изглежда нещо, разбиращо се от само себе си, в останалите области най-често се пренебрегва.
Докато в поведението и нагласата си човек е „за нещо” и „срещу нещо”, той разрушава единства. Човекът е за здравето и против болестите. Той не иска да разбере, че здраве и болест взаимно се обуславят като полярност и живеят едно от друго. Здравето получава право на съществуване едва чрез болестта. То може да се излезе единствено от болестта. Затова всяка превантивна медицина е илюзия.
Който е разбрал закона за полярността, знае че всяка цел може да се постигне едва чрез противоположния й полюс, а не по директен път, както безуспешно се опитват повечето хора. Който иска да хвърли камък възможно най-далече, при хвърлянето му не се протяга колкото се може по-напред, към целта, а напротив, изтегля се колкото се може по-назад, в противополож-ната посока. Градинарят не полива розите в градината с ухаещ парфюм, за да миришат хубаво на следващата година, а им слага воняща тор и въпреки това от тях израстват благоуханни цветове. Тибетската Книга на мъртвите, например, казва: „Който не се е научил да умира, не може да се научи и да живее.” Христос ни учи, че само чрез смъртта се постига живот. Всички системи от мъдрости учат, че едва след като се подчиним на закона, ставаме свободни. Но човек не иска да проумее този закон. Във всички области той търси директния път и не си взема поуки от неуспеха.
Всяка позиция за или против е фиксация. Животът е ритъм, а това значи движение. “Всичко тече”, е казал Хераклит. Фиксацията обаче спира движението и затова е враждебна на живота. С всяко установено мнение или възглед, в която и да е област, човек спира развитието си. Ако честно се самоанализираме, ще установим, че сме изпълнени почти изцяло с подобни фиксации. Като че ли нищо не е толкова трудно за човека, колкото да промени мнението си.
Езотеричната школа има една стара техника, която се състои в последователна смяна на полюсите на всички мнения и възгледи. Описал съм тази техника подробно в книгата си “Да преживееш повторно раждане”. При нея се започва със защита на противоположния полюс на всяко вече установено мнение и това продължава, докато и двата полюса се изравнят по аргументи. В този момент човек автоматически се освобождава от полярността и започва да гледа на нея като на единно цяло от една трета, по-висша позиция.
Всяко човешко изказване винаги изразява само един аспект на истината. За да опишем цялата истина, имаме нужда и от противоположния полюс. Затова всяко изказване за действителността е парадокс. В човешкия език не може да има еднозначни изказвания за действителността. Ако в дадена формулировка липсва парадоксът, значи тя е непълна и съдържа само един частичен аспект. Злощастието на науката е в това, че се стреми към еднозначни и непротиворечащи си изказвания. Много прибързано осмиваме противоречивите формулировки в ученията на древните мъдреци, като тези в „Дао Дъ Дзин” или в алхимията.
Повратна точка в науката е изследването на светлината. Имало е две взаимнооборващи се мнения за природата на светлинните лъчи. От едното се ражда теорията за вълните, от другото – теорията за корпускулите. На пръв поглед двете теории взаимно се изключват. Ако светлината се състои от вълни, тя не може да се състои от частици. Ако се състои от частици, не може да е вълна. Или – или. Междувременно вече се знае, че „или – или” е погрешно зададен въпрос. Светлината е и вълна, и корпускула. Човек не може да си представи тази едновременност на две природи, които ни изглеждат противоположни, но в действителност тя съществува. Вълновата и корпускуларната природа на светлината могат да се докажат чрез съвсем различни опити, защото човекът е в състояние да възприема полярните противоположности само една след друга, а не едновременно. Когато се занимаваме с философски проблеми, винаги трябва да си спомняме двойнствената природа на светлината.
Така например, във всички времена разпалено се е обсъждал въпросът, дали човек е свободен или детерминиран. Никой не забелязва обаче, че този въпрос е поставен погрешно. Едва когато преобразим това, или-или, в разбирането, че човекът е както напълно детерминиран, така и напълно свободен, ще се доближим до истината. От закона за полярността следва, че всичко, което съществува, има правото на съществуване.
Вътре в един закономерно съществуващ Космос никога не може да има нещо, „което не трябва да го има”. Само хората са свикнали да разделят света на неща, които може да съществуват, и на неща, които не би трябвало да ги има. С подобно отношение ние се опълчваме срещу действителността. Всяко нещо си има свой смисъл, иначе то изобщо не би се появило на бял свят. Който не иска да приеме това, ще трябва отново да въведе понятието случайност.
Ако някой е против нещо, обикновено това значи, че той същевременно е „за” неговата противоположност. Например, човек е за мира и против войната, за здравето и против болестите, за щастието и против страданието, за доброто и против злото. При това се забравя, че тези понятия вървят по двойки и образуват неделимо цяло, което човекът не е в състояние да разруши. Ако откажа да издишам, не мога да вдишам. Ако премахна отрицателния полюс от електрическия поток, ще изчезне и положителния. По същия начин и мирът обуславя войната, доброто предизвиква злото, а злото е благотворна почва за доброто. В Гъотевия „Фауст” Мефистофел казва: „[Аз съм] част от силата, която желае зло, а все добро твори!”
Горните разсъждения в никакъв случай не оправдават произволното поведение на човека, а трябва да му помогнат да вижда явленията в тяхната противоречивост. Ние правим разлика между нещо, което вече се е проявило, и нещо, което още не е станало действителност. Ако някой убие някого, то това е част от действителността и има своя смисъл и основания. Иначе не би се случило. Няма смисъл да не приемаме случилото се убийство, освен ако не искаме да се изправим срещу общия порядък на нещата. Оттук обаче не следва, че можем да определим убийството като добро или правилно, или пък дори да решим, че и ние можем да убиваме.
Да признаем действителността, значи само да признаем правото на съществуване на всички неща. Изправим ли се срещу действителността, с това няма да променим нищо в обективните дадености, само субективно ще се почувстваме по-зле. Защото всяко противопоставяне на действителността предизвиква ответно мнимо противопоставяне, което ние усещаме. Преобладаващата част от човешкото страдание се състои от собственото ни противопоставяне на проявилите се обстоятелства.
Сами по себе си всички неща са напълно лишени от стойност и са неутрални. Едва отношението на човека прави от тях обекти на радост или тъга. Самотата, например, не е нито добра, нито лоша, нито е приятна, нито е неприятна. Но един приема самотата като мъчение, друг й се радва като на условие за самопознание и медитация. За един притежанието е висша цел на усилията му, за друг – досадна тежест. Не обстоятелствата са тези, които определят емоциите ни, а собственото ни отношение към тях.
СЪДБАТА КАТО ШАНС – Торвалд Детлефсен