Всички имат различни модели на поведение.
От една страна, това се дължи на обстоятелството, че ракът компенсира изтласканите в сянка първообрази,
от друга – че подобни индивидуални профили винаги описват времето преди появата на заболяването.
Но в тази фаза и самото заболяване демонстрира една съвършено различна картина. Това е стадият на трайното дразнение, толерирано от тъканта и клетките с липса на всякаква реакция.
Те се опитват да се предпазят и – доколкото е възможно – да преживеят в спокойно търпение неблагоприятната ситуация. Ако клетката се опита да се възпротиви на трайно продължаващото дразнение и да се измъкне от своя вид по собствен начин, нейният бунт веднага се потиска от имунната система.
С тази именно картина, която съответства на първата болестна фаза, се характеризират по-типичните случаи на засегнатите от рак.
Това са хора, които се опитват в максимална степен да живеят незабележимо и да не натоварват никого със своите собствени изисквания.
Те продължително игнорират предизвикателствата към персонално израстване и душевно развитие, защото не желаят по никакъв начин да се разкрият.
Животът им е непривлекателен и безинтересен във всякакъв смисъл: те всячески избягват новите познания, които биха могли да внесат раздвижване, и не рискуват да напуснат своите собствени граници.
Опитват се да пренебрегнат и малкото дразнения, които все пак проникват през тяхната черупка.
Потискането на възможностите за извличане на пределни познания е израз на незабележимо протичащата в тялото защитна активност, която поставя всичко под сигурен контрол.
Прехвърлящите съответната граница познания или дори безобидните форми на лекомислен живот биват задушавани още в зародиш, за да може обичайната ситуация да бъде запазена на всяка цена и дори завинаги.
Следващата степен на ескалация показва колко висока би могла да бъде тази цена, когато натрупалият се с години поток от импулси за растеж изведнъж разкъса дигата на потисничеството и се самоизживее неконтролируемо. След скъсването на дигата вече няма връщане назад, отпадат всякакви задръжки. Тялото изведнъж навлиза далеч в онази друга екстремност, от която досега се е въздържало с цената на толкова жертви.
Феноменът на потискането се проявява както в душевните житейски преживявания, така и твърде често в самите болестни картини. Нерядко се срещат и т. нар. празни анамнези, т. е. в продължение на години и дори десетилетия преди проявлението на рака в засегнатите не е бил забелязан и най-дребен симптом.
Безупречното на пръв поглед здраве изведнъж бива разобличено като строго и неумолимо потискане. Напълно са били смазани не само душевни, но и телесни отклонения от нормата.
В тази връзка психоонкологът Волф Бюнтиг говори за „нормопатия”, при която безусловното и сковано придържане към нормите се превръща в болест. Онова, което за околните изглежда като приятно и изискано въздържание, в действителност може да се окаже потискане на жизнени импулси и в последна сметка да свидетелства за неживян живот.
Както подложената на най-силни и продължителни дразнения издръжлива клетка се стреми да се доближи към основните си задължения в червата или белите дробове, така и пациентите се опитват да „издържат” своите функции на дъщери, синове, майки, подчинени и др. заради всеобщото удовлетворение и независимо от своите собствени потребности. Личното развитие трябва да отстъпи: какъвто впрочем е и случаят с подложената на изтезание клетка.
Основното настроение на подобен „неживян” живот е съответно потиснато. Често пъти пострадалият не осъзнава своето латентно депресивно състояние – също както и потискането на опитите за телесен бунт.
Околните не забелязват нищо, защото засегнатият почти не прави опити да споделя, а още по-малко показва готовност към действително съвместяване на своя собствен живот с този на останалите. Едва когато дигата се пропука, готовността за споделяне се проявява бурно, несдържано и безрезултатно.
Във фазата преди проявлението на болестта засегнатите на практика са вече „пациенти”, макар че все още са забележително търпеливи. В значителна степен зависими от своите близки от добросъседските отношения, те навсякъде се държат любезно и внимателно.
Освен това те са достатъчно предсказуеми и благонадеждни, за да потушат импулсите за промяна още в зародиш.
В стремежа си да не се натрапват и да не бъдат в тежест на никого, за тях не е трудно да спечелят приятели.
Все пак задълбоченото приятелство е възпрепятствано от факта, че самият пациент не познава напълно собствената си индивидуалност и по този начин не желае да се разкрие изцяло. Понеже сам не държи особено на себе си, за останалите първоначално изглежда лесно да държат на него. Ако в хода на болестта се изявят по-задълбочени съществени черти, защото околните започват да разкриват пред него своя собствен живот, за никоя от двете страни не е лесно да поеме напълно неочакваните особености на другата. Много често страдащите от нормопатия са заобиколени от хора, които са им задължени. Понеже непрекъснато правят усилия да угодят на всички и занемаряват собственото си израстване, и за тях ще се намери съответната отзивчивост.
Социалното поведение на пациентите се характеризира като образцово от гледна точка на „мълчаливото мнозинство”, към което и те сами принадлежат. С пълно право те могат да бъдат причислени към стълбовете на обществото.
Но зад фасадата на образцовата подреденост много често дебнат онези противоположни качества, които се проявяват на компенсаторно ниво вече при втория стадий на рака – в етапа на неговото проявление. Онова, което никога не се е изявявало в съзнанието, открива тук своята подходяща сцена, на която се играят преди всичко „драми”, респ. „пиеси в сянка”.
Сдържаните с течение на годините импулси за промяна се разрастват в тялото във вид на мутации. Забравя се всичко извършено и неизвършено, валидна остава единствено собствената егомания. Перфектното социално приспособяване се превръща в егоистично паразитиране без всякакъв респект към традиции и чужди права. Ако предишното собствено мнение никога не е било осъществено, сега изведнъж от сянката изплува дълго потисканата претенция за формиране на целия телесен свят по свой образец. Организмът бива обсебен от филии, онези дъщери*, разнасящи смърт. Дълго съхраняваното в тялото семе сега покълва рекордно бързо и демонстрира силата на неизживяното дотогава желание за самоосъществяване и безцеремонно провеждане на собствените интереси.
С настъпване на заболяването в поведението на пациента могат да се доловят различни и потискани дотогава егоистични претенции.
Ако подобни елементи си пробият път от сянката към повърхността, това би удивило най-вече околните. Най-смирените досега хора изведнъж поставят изискване, според което всичко би трябвало да се върти единствено около тях и „тяхното заболяване”.
Използвайки диагнозата като алиби, те смятат, че ще успеят да обърнат оръжието и ще накарат останалите да играят по свирката им.
При това досегашната сдържаност и тактичност се изхвърлят през борда и прозвучават съвсем нови тонове. Най-добре приспособени към всичко хора изведнъж завиват по свой път и карат през просото. Въпреки че подобна смяна на възгледите е неприятна за околните, шансът на засегнатия се съдържа именно в нея. Ако принципите на обрата, самоосъществяването и утвърждаването вече се изживяват на духовно и душевно равнище и се забелязват на социално ниво, телесното ниво се разтоварва.
Но мнозина пациенти толкова силно са се вкопчили в своята подчинена на нормите роля, че търпеливото им поведение продължава дори и пред лицето на смъртта. Без разтоварване на душевно ниво егоистичният принцип се разтоварва изключително на телесната сцена.
Шансовете за справяне с рака са несравнимо по-големи, ако човек цялостно се отдаде на противопоставянето, а не изпраща в боя само тялото си.
За да се пребориш с нещо, е необходимо изцяло и от самото начало да вземеш участие в битката.
След първоначалната фаза, често продължаваща десетилетия, и след последващото проявление на рака последният стадий на кахексия се конфронтира с още една характерна особеност. Тялото се предава на рака поради изтощение на силите. То буквално се оставя да бъде изгризано, без да се противопоставя по-нататък.
Примирението и приемането на съдбата се изживяват телесно. Накрая темата се преживява от всеки засегнат: или съзнателно – ако му се удаде да препрати тематиката обратно на духовно ниво, или несъзнателно – в случай че тялото остане насаме със своето примирение, а пациентът продължи да се съпротивлява на неизбежното. Ако все пак го обвиним, че не се противопоставя достатъчно, а се оставя на желанията на околните, тук сякаш е заложено едно противоречие: на това място се пресичат две нива:
От една страна, пациентът се съпротивлява твърде малко, от друга – прекомерно.
От позицията на околните, които свеждат същността му до определени функции, той просто не се съпротивлява достатъчно. Затова той все повече върви против своята житейска задача, против собствения си път и съдба. А спокойно би могъл да се откаже от тази съпротива. В последна сметка заболяването му определено го тласка към това, защото степента на самоотдаването ще бъде достигната независимо дали пациентът ще победи рака, или ще се случи обратното.
Болестта като език на душата – Рюдигер Далке