Видове терапии за рака

Видове терапии за рака


Мнозина пациенти изживяват поставената диагноза „рак” като произнасяне на смъртна присъда.

Оттук нататък пътят им води в примирението и те вече не могат да поемат този живот.

Някои дори твърдят, че изпитват определено облекчение, защото вече им е отнета всякаква отговорност.

Други пък приемат предизвикателството според мотото „Ето сега започва“.

Диагнозата им действа като подтик за нов житейски период, който трябва да протече по други закони.

Онова, което за едните означава преди всичко край, за другите се превръща в начало. При това много често в начало на нов живот.

Според опита на научната медицина медицинската прогноза оказва по-малко влияние върху очакванията
от живота в сравнение с вътрешната нагласа.

Решаващо се оказва дали засегнатият все още очаква нещо от живота – тогава и него нещо го очаква.

При извършването на един от своите дванадесет подвига – а именно побеждаването на лернейската хидра – Херакъл бил захапан от ужасен рак. Вместо да отстъпи уплашено, той приел борбата и стъпкал рака, преди да надделее над хидрата.


След поставянето на диагнозата става дума да се навакса възможно повече от аванса, натрупан от сенчестата област. Онова, което си припомня и преживява съзнанието, не е необходимо да се представя на телесно ниво. Предпоставка за това е откровеното вглеждане в собствената ситуация чак докато се убедим, че нищо не става
случайно, а има свой собствен смисъл дори и едно толкова страшно заболяване.


На тази основа понякога може да се изживее цялото отчаяние, породено от раковата диагноза. Колкото и грубо да звучи това, то е съществено за следващите стъпки.

Една медицина, която премълчава диагнозата пред своя пациент и го заблуждава „за негово добро”, може наистина да изглежда по-хуманна.

От друга страна обаче, тя блокира всички шансове, които все още са на разположение.


Към възможностите за разтоварване на тялото – всъщност задача на душата – принадлежи целият спектър от състояния, които ракът просто натрапва на организма: от прекрачването на границите до „карането през просото”; от истинския жизнен растеж до дивата агресия.

Ранното откриване естествено е за предпочитане пред късното, но няма нищо общо с профилактиката.

Мутациите предстоят и изискват кураж. Те са по-смислени на всяко друго място в сравнение с тялото. Докато биологическата еволюция е напредвала чрез телесни мутации, индивидуалната еволюция трябва да се подготви чрез духовни и душевни промени.

Както раковата клетка създава нещо, така и пациентите трябва да извършат нещо в своя живот.

При това да направят нещо собствено – стремежите на рака към стопанска независимост просто го внушават.
Струва си сами да изживеем плодовитостта, характерна за раковите клетки.

За всичко това се препоръчва обратно връщане към собствените корени – вероятно е необходимо буквално да отстъпим от поетите високоспециализирани функции в обществото, фирмата или семейството и да се върнем към човека със своеобразните потребности и налудничави идеи.


Пациентите, които са обърнали нова страница, съобщават за радикалната промяна, внесена от болестта в техния живот. Чуждите разпореждания са заменени от самоопределение, подчинението е отстъпило място на открития бунт.

По-късно ще се установи, че много по-същественото е нещо друго.


Терапиите имат своя шанс, когато и да възприемат типичните за рака принципи.

Така например антропософската медицина инжекциите предизвикват дразнения в организма, които го възбуждат към борба.

Към тези методи принадлежи и избраната от Симънтън форма на психотерапия, която всъщност „удря с
един куршум два заека”, защото съживява пациента към изживяване на своите агресии и едновременно отнема почвата изпод краката на тумора.

При войната с раковите клетки все пак трябва да се съблюдава условието, че битката с тях не се превръща в борба против собствената съдба.

Преди всяко лечение е необходима и фаза на привикване, защото враждуването със съдбата предизвиква обратен ефект.


В последна сметка става дума да се помогне на пациента да раздвижи своята активност, а не да я подкопава чрез „скалпел, лъчение и химия“.

Ако подобни мерки все пак имат смисъл или са неизбежни, те трябва да се приемат като скъпо струваща възможност за спечелване на време, а подпомагащите жизнеността средства да се прилагат успоредно и особено след този период. Някои методи – като например този на Симънтън – представляват и оптимална подкрепа на химио- или лъчетерапията.


Особено съществено е дишането.

То представлява комуникация, която при раковите заболявания е спаднала до съвсем примитивно и радикално ниво. В този смисъл радикалната дихателна терапия е една добра възможност, доколкото по време на прилагането й тялото е непрекъснато заливано с кислород. Именно този е един от
методите за лечение на рака, използван от алтернативната медицина. В постепенното освобождаване на дишането се съдържа и големият шанс за ново отваряне към течението на живота.


Разкриващите психотерапии могат да бъдат от решаващо значение, ако успеят да привлекат тялото и чувственото ниво, а не да действат само в областта на „умственото мислене”.

Големият шанс се крие в разшифроването на онази житейска същност, за която ракът се е превърнал в необходимост.

Оттук нататък всичко е въпрос на примирение и благословия. Защото всеобхватната любов – като ключ към безсмъртието – не може да се създаде или предизвика по терапевтичен път.

Можем единствено да се подготвим, за да сме будни, ако това се случи някому.
Въпроси:

  1. Живея ли със своя собствен живот, или се оставям да ми го определят други?
    Рискувам ли да заложа главата си, или нравя гнили компромиси заради спокойствието
    си?
  2. Оставям л и пространство за своята енергия, или винаги я подчинявам на
    предварително зададените правила и постановки?
  3. Позволявам ли си да изразявам агресия, или върша всичко в себе си или със себе си?
  4. Каква роля играят в живота ми промените? Имам ли смелостта да се разпростирам в
    нови области? Дали съм продуктивен и жизнен?
  5. Имат ли стойност в живота ми комуникациите и житейското общуване, или най-добре
    общувам със самия себе си?
  6. Позволявам ли си понякога „да карам през просото“, или се нагаждам към всичко?
  7. Дали при мен душевната и телесната защита са в хармония, или телесното е отслабнало
    за сметка на душевното?
  8. Каква роля играят в живота ми двата основни въпроса: Откъде идвам? Накъде отивам?
  9. Има ли голямата и всеобхватна любов някакъв шанс в моя живот?