Носът е нашият най-изпъкнал сетивен орган, а минава и за най-откровеният. При колебание можем да прочетем истината на върха му. Чрез подчертаното си положение той се е превърнал в особено многозначителна област.
Там, където следваме носа си, кривият нос може да ни изведе на погрешен път.
Гърбавият нос говори за „издайнически“ и предателски характер, заобленият издава елегантност, орловият свидетелства за храброст, а грубият и безформен нос – за недодяланост.
Сополивият нос подсказва занемареността и придружаващата я тъга, обезобразеният от брадавици и бенки напомня за вещиците и тяхната зловеща същност, докато чипият символизира нескромна и самонадеяна детинщина, която със своето любопитство е винаги „с един нос пред останалите”.
Този вирнат или „възнесен” нос е част от детския характер, който е дълбоко заложен в нас и далеч повече определя нашето поведение, отколкото нашият рационален интелект признава това. Народната поговорка предполага, че дългият и остър нос „се пъха навсякъде”, докато кръглият „картоф” на клоуна е символ на невъзмутимост.
Докато хората по целия свят се опитват незабележимо да гримират носа си, да му отнемат гланца с пудра
или козметика и да смекчат остротата на контурите му, клоуните и смешниците специално го подчертават, така както изваждат на светло най-съмнителните неща и им се присмиват.
Особено често е позоваването на носа в сексуален смисъл, което е изразено в поговорката „Каквото нослето, такова пишлето”. Народната мъдрост демонстрира тънък усет, защото в носната лигавица действително се намират рефлексните зони на половите органи.
По този начин всяко бъркане в носа представлява своеобразно докосване на рефлексната зона, свързана с тази деликатна тема. Именно поради тази причина бъркането в носа се приема за невъзпитано и толкова трудно се превъзмогва. То очевидно издава голямо наслаждение. Едва когато в хода на развитието това наслаждение се премести в гениталиите, „манията за бъркане в носа” отслабва.
Според нашата оценка както вкусът, така и обонянието са още повече изтласкани на заден план в сравнение със слуха, а в сравнение с твърде младия главен мозък обонятелният е направо прастар. Долавящият миризмите душещ нос е бил все още нещо напълно животинско. Ние гордо сме се надигнали от земята, навирили сме високомерно нос и въпреки това сме го възмездили богато, оставяйки ноздрите му насочени надолу,
към низините и материалния свят. По този начин можем да сме сигурни във възприятието си само ако ни тикнат нещата под носа.
Практическо потвърждение за това е хремата, при наличието на която всичко е еднакво и няма вкус.
Докато виждането се осъществява чрез електромагнитни вълни, чуването вече се нуждае от материални звукови вълни, а обонянието изисква директен физически контакт между приемащия и предаващия.
Ако не желаем да виждаме повече някого, това е относително повърхностно дистанциране; но ако не желаем да го помиришем, антипатията е по-дълбока.
В ранните исторически времена обонянието е било направо интуитивно: някои хора и днес подушват опасността. Те просто надушват съмнителните неща.
В сравнение с животните нашето обоняние е силно закърняло. Те подушват не само опасностите, но
също храната и партньора.
За нас като модерни хора нещо може да „вони” най-много в преносен смисъл. Все пак в търсенето на храна и партньор носът и за нас играе по-голяма роля, отколкото признаваме.
Известно ни е, че чревоугодникът има нужда най-вече от изтънчено обоняние. Колко важна е миризмата на партньора, ни убеждава огромният обхват на парфюмерийната индустрия. Тя особено често работи с аромати на цветя и най-вече на цветове, защото последните със сигурност подминават интелекта и ни водят към
архаичните области на несъзнателното.
При отношенията си с другия пол ние с удоволствие се преструваме на влюбени в такива първични аромати. Това е така, защото вече твърде рядко откриваме привлекателност в типичния за всеки човек телесен аромат. Той ни се струва твърде откровен. Тук на помощ се притичват производителите на парфюми и ни даряват с нови ухания, защото естествените са се превърнали в по-скоро неприятен мирис или воня.
Вече не можем да се помиришем и поради това развитието ни тласка към употреба на все повече и повече „изкуствени” ароматизатори.
Ние притежаваме собствени мирисни жлези под мишниците и в срамната област, фактът, че вече не ценим нашите собствени миризми, има множество причини. Една от тях е, че наистина сме престанали да миришем приятно. В Индия казват, че едно тяло е чисто и невинно, ако ухае на последния плод на наслаждението. Приятната миризма на бебето все още припомня това райско състояние. В това отношение ние сме изгубили своята райска невинност – ако се абстрахираме от чесъна.
„Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке