По своята външна сигнатура очите съответстват на слънцето и на мъжкото начало.
В очите можем да видим символ на единството.
За това говорят кръглата форма и отношението към светлината, която символизира съвършенството. Но както в поляризирания свят на светлината се противопоставя сянката, така и окото повече се доближава до мъжкия полюс.
Подобно на светлината окото принципно запазва своя характер на цялост, докато нашата култура го разглежда предимно в мъжки аспект. Освен това то е огледало на душата и може не само да e видяло.
Напротив: слуховият орган външно се изразява с ушната мида, символично близка до Луната и женското начало.
Очите са единствените части на нашето тяло, където мозъкът е видим, защото от позицията на историческото развитие те – заедно със зрителния нерв и ретината – принадлежат към централната нервна система.
Виждането е близко по рода си до осъзнаването. Възходът на очите до първокласни сетивни органи е свързан с извоюваното от главния мозък първенство. Мисленето изразява нашето виждане, но и виждането е израз на мисленето. Двете си съответстват по възможностите си и като източник на грешки; освен това се подкрепят взаимно. Докато например ние чуваме и използваме обонянието си еднакво във всички четири посоки, винаги виждаме едва половината от света.
Гледането е ориентирано към светлината на слънцето, чиито лъчи винаги греят по правия и най-кратък път.
В съответствие с това ще се опитаме да мислим и планираме праволинейно и без заобикалки. Ние сме изнамерили правия ъгъл, който живеещата сред криви и заоблености природа не познава. Не само нашето мислене се придържа към най-късия път: очакванията и представите ни по отношение на по-нататъшното развитие представляват праволинейни проекции в бъдещето. Но понеже в действителност нищо не протича праволинейно, при подобно планиране винаги нещо се изкривява. Много неща показват, че насилието върху нашата естествена околна среда е свързано с насилственото налагане и утвърждаване на праволинейността. Тя обаче се основава върху една мисловна грешка, свързана с гледането.
За тясната връзка между съзнанието и светлината, минаваща през гледането, свидетелстват словосъчетания и изрази като „остроумна искра”, „просветление”, „ясен разум”, „ясна глава”, „мрачно средновековие” и др.
Ние говорим напълно естествено за „светлината на познанието”, а съвсем не за неговия звук, вкус или миризма. Поне звукът би могъл да предяви по-високи претенции за почит и уважение, защото според митовете
на различните народи именно той е бил пръв и с него започва Сътворението.
„В началото бе словото” – така ни поучава Библията, а от индийските Веди научаваме, че всичко е
произлязло от древната сричка ом; в представите на австралийските аборигени Бог е изпял света. Дори в лишения от магическо очарование съвременен свят физиката ни учи, че Вселената е произлязла от праексплотя.
Недооценявайки тази ситуация, ние сме предпочели гледането пред чуването и сме отредили първото място за нашия кристално ясен разум. Най-напред виждаме светлината на света, макар да знаем, че преди това сме доловили звука от туптенето на майчиното сърце и че през определени житейски периоди е по-добре да се вслушваме в сърцето си, вместо крадешком да поглеждаме към разума.
Строежът на окото ни разбулва още едно, при това не безпроблемно своеобразие на нашето гледане – а с това и на съзнанието. Ние не виждаме еднакво добре и остро през цялата ретина. В нейната периферия зрителните възможности са по-слаби, а цветовите възприятия са недостатъчни – виждането се подобрява в посока към центъра. При нас то се е превърнало в акт на съсредоточаване; ние насочваме погледа си към една точка и
останалото автоматично се замъглява.
По същия начин концентрираме съзнанието си върху най-важното, при което често забравяме маловажното в ъгъла. Изборността има двойствен характер, защото се състои от избиране, отбиране и пробиране. Вероятно виждането невинаги е било толкова центрирано. И до днес някои млекопитаещи – като например конете – виждат равномерно в цялото свое зрително поле.
Заедно с точката на най-остро зрение нашето око има и т. нар. „сляпо петно”; онова място, където зрителният нерв навлиза в ретината.
Тренираното в избирателност и недвусмислена гледна точка съзнание, задължено да използва най-краткия път, също притежава „сляпо петно”. Всяка концентрация и последвалият я избор почиват на оценка и предполагат мисловен процес.
За важната роля на оценката както в зрителния, така и в мисловния процес ни учи опитът на перспективата. Чрез изкривяване на действителността ние възприемаме поблизкото като по-голямо, а далечното – като по-малко. В този смисъл ние откриваме в излъчва, но и да блести; не само да гледа остро, но и да съзерцава. За нас обаче то се е превърнало в доминиращо сетиво поради своята предвидима и рационална оптика.
Само онова, което е близко лично до нас, получава в нашето мислене и съответстващата му оптика полагаемо пространство. Пъпката върху носа ни е по-близко до нас и следователно е по-важна от холерната епидемия в Латинска Америка.
От друга страна, е налице и очевидно противоположният ефект на проекцията, която също зависи съществено от окото. Ние не забелязваме гредата в собственото си око, по съвсем ясно виждаме тресчицата в чуждото. Здраво сме се обвързали е предпочитанието да виждаме всичко навън и извън себе си, въпреки че окото по всяко време може да ни докаже обратното. Всички образи се появяват само върху ретината, която недвусмислено се намира вътре в нас. Следобразите показват това съвсем ясно: който погледне към греещото слънце и след това спусне клепачи, вижда при затворени очи едно черно петно – негатива на слънцето, който навън със сигурност не съществува.
Сънищата всяка нощ свидетелстват, че дори и ретината не е необходима за виждането. Всички образи – онези, които ние внасяме отвън навътре, както впрочем и самите сънувани картини – в действителност представляват само вътрешни изображения.
Други няма, а по принцип и не може да има. Въпреки това ние разглеждаме окото си като фотоапарат и приемаме, че фотографираното навън наистина се намира там.
В действителност ние виждаме всичко вътре в нас и го обявяваме за външен свят. Това обаче е именно механизмът на проекцията, с помощта на която прехвърляме на външното всичко, което не можем да изтърпим в самите нас.
Така например окото представлява база както за рационализиране, така и за проекции; то подкрепя нашите оценки, спомага за избора ни и по този начин за ограничаването на света.
Понеже то прави всичко това в полза на мисленето и на неговия линеарен, рационален и оценъчен световен образ, съзнанието се реваншира чрез рисковано смел и майсторски изкусен похват. То ни внушава, че всички възприятия на нашето око са обективни, т. е. че всичко, което си въобразяваме извън тялото, отговаря на истината.
На този трик почива нашият образ за света и господството на интелекта. В последна сметка именно окото и неговото усилие са причина за изкуственото изправяне на кръглия свят.
Доказателство за вложеното от окото самоотричане собствената му кръгла форма. Днес ние знаем, че в действителност нищо на този свят не протича праволинейно. Онова, което изглежда като права, докато го виждаме малко, всъщност е една крива – както впрочем по всяко време ни показват земните изкривявания.
Дори светлината не достига до Земята с праволинейни лъчи, а във вид на огромни спирали. Междувременно знаем, че нашето око може да поеме съвсем малка частица от спектъра на електромагнитните вълни и то по този начин да възприеме нашата действителност. В тази както проблематична, така и застрашаваща безграничното господство на окото и интелекта ситуация двамата се обвързват още по-тясно и интелектът измайсторява окото като никое друго сетиво. Чрез техническа подкрепа той е спомогнал за увеличаване на ограничените зрителни възможности – микроскоп за света на малкото, далекоглед и телескоп за далечните пространства на Вселената. Всички възможни трикове и технически помощни средства ни внушават, че нещата с нашето зрение не стоят чак толкова лошо, както откровено ни доказва индивидуалното око. Очилата съвсем ясно свидетелстват, че повечето интелектуалци са в състояние да видят света единствено чрез тях.
Лещите пък се опитват да прикрият очевидната лъжа.
Обстоятелството, че над половината от населението на т. нар. високоразвити страни почти не може да вижда без помощни средства, би трябвало да предизвика размисъл. Дори въвеждането на удобни и трайни лещи няма да внесе особена промяна.
„Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке