Ухо и слух

Ухо и слух


Ушната мида или външната част на ухото има подчертано женски характер.

Там, където за окото е достъпен по-активен контрол, ухото е пасивно. То винаги остава отворено, също и през нощта – женската половина от денонощието – и не се поддава на насочване и контрол, а съответно не може и толкова добре да се концентрира. По тази причина естествено не съществува точка на най-изострено чуване. Докато изключва някои неща от погледа си по собствено усмотрение и по принцип е насочено към половината от действителността – полукръгозора за определено време, – ухото не може да се самоизключва и поради това е винаги по-обширно информирано.

Дори когато полегнем на ухото си, другото остава будно и бди. Установеният от електромагнитната скала
честотен обсег далеч надвишава този на окото.

Неподвижната в сравнение с очния клепач ушна мида също подчертава пасивния характер на това сетиво, чието типично разположение за разлика от очите не е централно, а в периферията на лицето. Ние даваме ухо пo нечия молба или изслушваме някого, но хвърляме поглед около себе си.

Фактът, че животните са в състояние да мърдат ушите си и че отделни хора притежават рудиментарната способност да движат своите ушни миди, ни дава правото да допуснем, че това свойство е закърняло поради занемаряване. Можеш да наостриш уши само в преносен смисъл – или да навириш уши като белег за самочувствие. Колко далеч сме отишли в тази посока, може да демонстрира фактът, че днес определяме
подвижните ушни миди за смешни, а неподвижните очи – за тъжни. Различната тежест на двете сетива се демонстрира и от обстоятелството, че непрекъснато се осланяме на своето зрение, но твърде рядко сме цели в слух, а почти сме забравили да се вслушваме.


Най-важната сигнатура на ухото е охлювът – същинският слухов орган във вътрешното ухо. Образът на спиралата е един прасимвол, който – като противоположност на правата – е много по-близък до действителността. В мястото на възникване на нова материя – възможно най-малката област – атомните физици са открили своята сигнатура по същия начин, както и астрофизиците, които виждат гигантските измерения на Вселената като спираловидна мъгла; молекулярните биолози са проследили спиралата в генната субстанция на ДНК, а психотерапевтите я познават от онзи шемет, с който жизненият кръговрат започва при раждането и завършва своя път, когато душата напусне тялото. Вследствие на това слуховото възприятие може повече да се доближи до действителността най-вече ако се замислим, че всичко в Сътворението е построено в съзвучие.

С очите си ние виждаме повърхностния свят, феномените.

С ушите си обаче се вслушваме дълбоко в глъбините и корените на нашия живот. В този смисъл „феноменалните” очи са противоположни на „радикалния” слух (от латинската дума radix – корен). Това не прави ушите принципно по-добри от очите, само показва използването им по друг и по-задълбочен начин.

Съотношението между двата първостепенни сетивни органа се онагледява от отношенията между ближните. Помежду си ние се виждаме и чуваме. Чрез виждането влизаме в контакт, чуването ни приучава да се разбираме в определени случаи. Колко по-дълбоко ни докосва чуването, показва сравнението на реакциите при ослепяването и глухотата. Според господстващата оценка ние смятаме ослепяването за далеч по-лошо,
но практиката показва, че то по-лесно може да се издържи.

Със загубата на слуха ние губим трепета, а с него – и съчувствието си към света, което води до психически
разстройства и дори до депресии. Глухотата крачи редом с безчувствеността. Поговорката казва, че слухът и чувството могат да се заместват взаимно: „Който не иска да слуша, трябва да има здрава гърбина.”


Ако ни отнемат слуха, ще живеем в беззвучен свят. Това е усещане на отблъснатост и саможивост в най-лош смисъл, което едва ли може да се понесе душевно. Както в началото на Сътворението стои звукът, така всяко живо същество най-напред чува туптенето на майчиното сърце. Важността на тази акустична пъпна връв се усеща от всяка майка, която спонтанно притиска до сърцето си своята неспокойна рожба. При кърмене звукът от ударите на сърцето също допринася за успокояването на детето.

Подобен феномен се наблюдава и при патиците. Майката кряка непрекъснато и докато малките я чуват, значи
всичко е наред. Когато крякането отслабне, вече е време за нов живот. В оглушаванетоили затрудненото чуване се съдържа указанието, че трябва да спрем да се ослушваме към външното и да очакваме отговорите оттам. Не бива вече да чуваме само външните гласове, а да се вслушаме във вътрешния, за което разчитаме изключително на заболяването.

Вътрешният ритъм иска да бъде намерен. От гледна точка на природата това е задача на по-зрялата възраст, затова и заболяването настъпва предимно в късните години. Онзи, който дотогава се е ориентирал само към външното, трябва да знае, че съдбата ще го поправи. Това обаче може да стане само чрез затваряне на външните уши. Собственият вътрешен глас и гласът на Бога са независими от физическото ухо и в екстремни случаи остават нашата единствена връзка. Това може да се приеме като драма -или като шанс. Тук бихме могли да си припомним за композитори като Бетовен или Сметана, които въпреки своята глухота към външното са композирали божествена музика, която са чували в себе си.


Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке