Разрешаване на проблема с рака.
Трудно е да открием в раковото заболяване неговото разрешаване – както защото самите ние сме засегнати, така и поради нашата оценка.
Като общност ние прекалено много се страхуваме от притаените в нас собствени сили и енергии.
Подкрепяни от изобилие на социални индивиди, ние изтласкваме тези енергии в сянка.
Въпреки че обществото максимално стилизира свободното разгръщане на отделния индивид и свободното предприемачество, повечето от неговите членове са обзети от значителни страхове в това отношение. Духовните и душевните темпове на нарастване значително изостават в сравнение със стопанските. Нашият грандиозен брутен продукт не може трайно да ни обезщети за недостига на вътрешен растеж.
Не само под прикритието на обществото, но и със свои собствени сили мнозина успяват да блокират своето духовно разгръщане и да се включат непринудено – а нерядко и насилствено – в предварително зададените структури.
Получаваните възнаграждения отвън улесняват отказа от разплитане на индивидуалността и налагат вплитане в масовия човек. От него до нормопатията има само една крачка.
Понеже самоосъществяването е част от човешкия път на развитие, то не може да бъде премахнато от света, а в най-добрия случай – изтласкано. Веднъж отместено встрани, то вече остава в сянка.
В материалния свят този процес има две изразни възможности – вътрешния свят на тялото (микрокосмос) и външния (макрокосмос).
Следователно пътят на изтласканите встрани процеси на растеж води от съзнанието към сенчестия свят на безсъзнателното и оттам към телесното – или външния свят.
Понеже принципът се запазва на всяка крачка и със своите изразни възможности е подходящ за всяко ниво, той би трябвало да бъде открит навсякъде или в своята разрешена, или в неразрешената си форма на проявление.
Колкото по-надалеч е изтласкан принципът, толкова по-неразгадаем и неразрешим се показва той пред нас – но дори и при неразрешената изява в него би трябвало да прозира нивото на неговото разрешаване. По принцип ние приемаме предметно-материалното ниво за по-неразрешимо, докато духовното и душевното – за по-разрешими.
Така например при раковите заболявания ние обявяваме за злокачествено онова, което всъщност най-много желаем в преносен смисъл.
Експанзията.
Ракът преодолява всички граници и препятствия, разпростира се върху всичко, прониква навсякъде и се съединява с всякакви и дори напълно чужди структури; не се спира пред нищо и почти няма какво да го удържи – той е почти безсмъртен и даже не се страхува от смъртта. Следователно става дума за експанзионизъм в съзнанието и за откриване на безграничността и безсмъртието на душата. Най-тъмната сянка винаги хвърля най-ослепителна светлина. С помощта на самоосъществяването при рака е
потънала в сянка онази тема, която се стреми към крайната цел на всяко развитие – към собствената личност, Аза.
Въпреки че крайната цел винаги остава средното, в началото на пътя е необходимо да го напуснем и да се отправим в екстремното. Когато Христос казва: „Бъди студен или топъл, заплюл бих хладкото“, той говори за определено стъпало по пътя. Понеже представлява гнил компромис по поетия път, средното трябва да бъде напуснато. Такава е и основната задача на болния от рак пациент.
Наистина „злокачествените” егоистични сили не излизат на преден план, затова пък живеят далеч по-интензивно в сянката.
Затова и нормопатът никога няма да засегне някого с безкомпромисно и егоистично „не”, но няма и
да го ощастливи с безусловно „да”. Той мимоходом се извинява за своето присъствие, но не може да се освободи от прастарата човешка вина – отделянето от единството.
За него привидността е по-важна от действителността. Но в последна сметка става дума за действителността и в своята околна среда, постигната по пътя на най-малкото съпротивление, той не намира последен покой, т. е. онзи последен покой, който може да открие там, всъщност не е последен.
Засегнатият най-често трябва да се раздвижи, да израсте, да се преобрази и да се
развива.
Към това принадлежи и да се научи да казва „не”, да усети егоистичната си воля,
да заживее и се разбунтува срещу застиналите правила; да разкъса и напусне прекалено
тясната структура, да игнорира бариерите и да изживява всичко, което иначе е изтласкано в сянка като раково заболяване.
Вместо мутации на клетъчно ниво могат да настъпят промени в душевната, духовната и социалната област; вместо да напусне рода, засегнатият може просто „да му отпусне края”. Става дума за опознаване на собственото Его – именно когато то не е най-добрият съвременник и не му спечелва особено уважение
сред околните. Вместо за израждане става дума за откриване на собствения ред, по-точно на своеобразието.
Вместо отделяне се търси самостоятелност и лична отговорност.
Терапията на американския радиолог Карл Симънтън застъпва тази насока по чисто телесен начин. Той с успех принуждава своите пациенти към ежедневна война. Чрез насочени медитации те използват цялата си преоткрита агресивност за борба с рака на клетъчно ниво. Чрез възпроизвеждане на вътрешни преживявания и фантастични представи собствената имунна система получава подкрепа в борбата си за оцеляване и по този начин се изживява така дълго потисканата агресивност. Съветите за провеждането на битката с рака на принципа „или – или” само привидно противоречат на хомеопатичния метод.
При агресивния рак агресията е хомеопатично средство именно защото е подобно. Ако този първи етап на пробуждане е много важен и неотменим за собствените потребности, същинският път продължава далеч по-нататък.
Християнското „Бъди горещ или студен…” е неизменно, но развитието продължава и в последна сметка е валидно: „Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” Тези две противоположни правила са предизвикали твърде голямо объркване, защото се отнасят до различни етапи от пътя. На това място е направо опасно да продължим писането, тъй като според всички натрупани познания именно онези пациенти, които дълго и търпеливо биха прилагали досега описваното агресивно самоналагане, твърде бързо са склонни да побягнат към „по-високите” нива. Зад този акт се крие измамното допускане, че далеч по-лесно биха осъществили по-възвишени теми – като например любовта, – отколкото да освободят от съответните окови Егото с всички негови агресивни енергии. При прескачане или прекомерно бързо напускане на предварително зададеното ниво не съществува възможност за навлизане в следващото. Ако след плесница по дясната страна някой от „хладките“ подложи и лявата си просто от страх, той не печели нищо. Тогава любовта се
превръща в хладко чувство, а спасението – в измама.
Въпреки опасността от недоразумения е необходимо човек да има дори само една по-далечна цел.
Но следващите стъпки и задачи предполагат преодоляване на предишните, иначе лесно се превръщат в бумеранг.
Колкото и важно да бъде разгръщането на егоистичните сили по поетия път, то не може да бъде крайната цел.
Вместо за телесно става дума за духовно и душевно израстване.
Човек расте физически около двадесет години, след което трябва да продължи развитието си духовно
и душевно – или самото израстване потъва в сянка. Подобно израстване може дълго време да се разиграва във външния свят и едва по-късно да се възползва от някакви експанзионистични възможности. Все някога обаче то се насочва към осъществяване в по-висш смисъл.
Самото умиране, което при раковото заболяване винаги застрашително се спотайва на заден план,
е също една форма на завръщане от поляризирания свят в единството. Но това не може да се осъществи със силите на Егото. Ако за пациента е важно да открие собственото си Его, също толкова важно е да успее по-късно да го надрасне. След като току-що се е научил да се налага, в учебния му план вече доминира противоположният полюс:
приучаване към съзнателно включване в по-голямото единство.
Когато Егото вече е развито напълно и изцяло притежава оспорваната власт, вече е важно да се
забележи, че както развитието, така и потискането му водят до еднаква катастрофа.
Става дума всеки сам да открие в себе си единството и безсмъртието на душата –
обстоятелството, че цялото се съдържа във всеки и всеки е част от цялото. Но именно
това е крайната точка, или всъщност центърът – достъпен единствено за любовта. Това
също е символизирано от раковото заболяване.
Ракът – както впрочем и любовта – прескача всички препятствия; както и любовта, той не се спира пред нищо, разпростира се върху всичко и прониква навсякъде в живота; както и любовта, той се стреми към безсмъртие – и също както нея не се страхува от смъртта. По този начин ракът представлява и потънала в сянка любов.