Болест на Паркинсон, или трепереща парализа
При болестта на Паркинсон става дума за най-често срещаното заболяване на напредналата възраст. Медицински е установен недостигът на допамин, който е невротрансмитер между адренергичните нервни влакна в средния мозък.
Следователно става дума за недостиг на мъжки полюс в централната нервна система. Последица от това
е надделяването на противоположния полюс, т. нар. холинергична система, отнасяща се
към женския полюс. Получените симптоми показват ясна болестна картина, при която най-напред се забелязва безизразното като маска лице и всеобщата вцепененост.
Всички движения са забавени, а физиологически съпровождащите липсват – например полюляването на ръцете при ходене. Говорът е тих, насечен и монотонен. В контраст с тази цялостна неподвижност е типичният тремор – силно треперене, което най-често се появява в състояние на покой.
Докато пациентът извършва целенасочени движения, треперенето отслабва или почти изцяло спира. Походката се характеризира със своеобразни малки и ситнещи крачки, а горната половина на тялото сякаш иска да избърза пред долната, така че са налице залитане и падане напред или встрани.
Склонността на краката към внезапен отказ увеличава опасността от падане и не може да се повлияе от
волята – както впрочем и останалите симптоми.
Цялостната стойка на пациента е изгърбена като на превит и дори пребит от съдбата човек. В този образ се включва даже и почеркът – редовете се изкривяват надолу и вдясно, а големината на буквите намалява по
продължението на реда, което медицината разглежда като микрография.
Към това се прибавят вегетативни симптоми като силно слюноотделяне, изпотяване и свързаното с него типично „мазно лице”. Освен това се наблюдават хипотрофични промени на кожата и отслабване на половата активност. В душевната област се забелязват колебливи настроения и меланхолични периоди.
Заболяването практически настъпва само в напреднала възраст и особено при хора, изживели живота си много активно и с високи претенции, като засяга предимно интелектуалците.
Според правилото „болестта показва сянка” можем да приемем, че засегнатите сякаш дълго време не забелязват своята безизразност и вцепенени движения – докато самото тяло ги направи забележими. Известно време пациентите живеят в състояние на смразяващ страх, без обаче да си признаят това. По лицата им буквално не трепва мускул.
В този случай медицината говори за „амимия“ – абсолютно отсъствие на мимика.
Пациентът очевидно е научил в никакъв случай да не се поддава на чувствени изблици. Вцепененото му лице донякъде напомня смъртна маска. Ако към това прибавим типичната скованост на останалите части на тяло се създава впечатление за „жив мъртвец” или зомби.
Заедно с постепенно отказващия глас съществуват и други телесни функции, които свидетелстват, че всичко отива на зле и силите отслабват. Тук можем да споменем както тенденцията към залитане и падане, така и почерка.
Натрапва се обстоятелството, че обикновено са засегнати хора, които имат претенцията да раздвижат
нещо в света. Болестната картина обаче показва тяхната минимална вътрешна раздвиженост в сравнение с претенциите и преди всичко слабата подвижност на техния душевен живот, на чиято вцепенение и парализа са въплъщение.
Поставя се въпросът: защо някой трепери, защо се тресе?
Например ние несъзнателно се разтърсваме, когато излезем от студената вода, за да се освободим от студеното и мокрото. Разтреперваме се от страх и се опитваме да се освободим от приближаващата се смърт или от преследвача. Някои треперят от ужас, ако са преживели нещо ужасно. Очевидно засегнатите желаят да се отърсят и освободят от сполетялото ги, което ги довежда до страх и ужас. Първото ги разтреперва, второто ги сковава.
Гласът не само отслабва, но става насечен. Когато отделните думи нямат връзка помежду си, съдържанието е
несвързано и комуникацията вече не предизвиква общуване.
Другият комуникационен орган – кожата – също е въвлечен в страданието.
Успоредно със склонността към изпотяване определена роля играят и т. нар. трофични, т. е. хранителни смущения на кожата. Възникващите увреждания разкриват колко нарушена може да бъде конкретната повърхност за контакт с околните. Като орган, от една страна, предназначен да приема изпълнените с любов отношения на околните, а от друга – да се разграничава от тях – кожата е недостатъчно подхранена и по този начин занемарена в преносен смисъл.
При болестта на Паркинсон на бял свят излизат координационни и комуникационни проблеми – нещо типично за нервните страдания.
Връзката между мисловния свят и действителността е значително по-проблематична, отколкото
засегнатите признават.
Въпроси:
- Какви чувства прикривам зад маската на заклет покерджия?
- Кои страхове са сковали крайниците ми? Кое поглъща говора ми?
- Смъртният страх предизвиква ли у мен мъртвешко вцепенение?
- Кой страх и коя амбиция ме объркват вътрешно и пречат на моя вътрешен покой?
- Коя висша цел ме прави така неспокоен и недоволен?
- Как изграждам комуникацията си, че тя по-скоро пречи на общуването, отколкото го улеснява?
- Към какво насочвам силите си и каква е моята цел?
- Къде пресилвам активния мъжки полюс? С какво съм задължен на пасивния женски полюс? Как се чувства детското в мен?
- Кое в живота ми е останало несдъвкано?
10.Къде съм заложил повече на външното количество, отколкото на вътрешното качество?
11.Какво е отношението ми към горното и какво – към долното; към собствения ми вътрешен свят? Какво представлява за мен съотношението между вътрешен и външен свят?
„Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке