Защо вината и тревогата са излишни

Защо вината и тревогата са излишни


Както вината, така и тревогата са невероятно саморазрушаващи. Действат подобно на слабото его

  • карат ни да се чувстваме зле. Пречат ни да дадем най-доброто от себе си и потискат нашата енергия. Те не допринасят за жизнеспособността ни в настоящето. Когато живеем във и със сегашния момент, нямаме време за вина или тревога. Ние живеем своя живот, а не го съдим.

Не се нуждаем от вина, защото сме въоръжени със съвест. (В този контекст вината и срамът са равностойни.) Съвестта ни подсказва кога сме извършили нещо погрешно. Подава ни сигнал — „О, държах се зле“ или „ Бих желал да не бях направил или изрекъл това.“ Можем да я оприличим на внимателен и благ учител, който ни казва как се развиваме и какво трябва да променим. Веднъж повярвали на себе си, може да вярвате и на съвестта си.

Вината, от друга страна, би могла да се сравни със злостен диктатор. Натяква ни, че сме лоши, че в същината си сме нелепи, зли или егоисти. Взема едно отделно действие, мисъл или чувство и го разпростира върху личността като цяло. Кара ни да се чувстваме смазани от отрицателното и ни изпълва с усещане за безсилие и безпомощност. Ето защо е такъв диктатор — твърде бързо поема пълния контрол върху характера, поведението и живота ни.

Вината е и коварна, прави „лошото“ ни поведение постоянно. Тя е като порочен кръг: змия с опашка в устата. Обикновено действа по следния начин: Първо, извършвате нещо недобро, проявявате грубост, егоизъм или постъпвате деструктивно спрямо себе си или някой друг, правите нещо, за което знаете или усещате, че е неправилно. Второ, започвате да се чувствате виновни. Трето, вината нараства. Четвърто, вече се чувствате силно и болезнено виновни и болката е смазваща. Пето, търсите как да се освободите от нея. Шесто, започвате да дирите причините за своето поведение извън себе си („Ако той беше направил еди-какво си, аз нямаше да направя това“ и т. н.). Седмо, външните фактори придобиват все по-конкретна форма, докато най-накрая осмислите и оправдаете постъпката си. Осмо, започвате да вярвате в оправданията си. И, девето, повтаряте поведението, причинило първоначалното чувство за вина.

Този модел е добре изразен при взаимоотношения между двама души, където единият е пристрастен към нещо.

Другият често е съзависим, като всеки от тях прехвърля вината за поведението си върху партньора

според описания по-горе порочен кръг. Схемата на мисленето на пристрастения е приблизително такава: правя каквото правя, чувствам се зле от това (тоест доказвам, че съм добър човек), когато болката стане непоносима, прехвърлям вината върху теб, като по този начин оправдавам собственото си поведение и вече имам основание да продължа така и в бъдеще. Подобна цикличност е характерна само за онези взаимоотношения, при които не поемаме отговорност за собствените си постъпки. Трябва да сме отговорни. И няма нужда да се чувстваме виновни. Поемете отговорността за своето поведение и се отърсете от вината. Следващия път, когато усетите да ви терзае, спрете. Кажете си, че сте направили нещо, което не ви харесва. Ще се поучите от това. И в бъдеще няма да го допускате. Благодарете на съвестта си. Възнаградете се, че сте поели отговорност. Освободете се от вината.

По същия начин и тревогата е излишна. Можем да я определим като мисъл за нещо, което не искаме да се случи. Тоест безпокоим се за онова, което все още не е станало. И след като се случи, започваме да действаме. Колко пъти сме въздъхвали с чувство на облекчение, когато нещо, за което сме се тревожили, в действителност е станало? В състояние сме да се справим с каквото и да било в настоящето, но не и с тревогата. Тя не ни е потребна. Може да започне като лош сън наяве и да се превърне в истински кошмар. Подобно на вината ни откъсва от настоящето и ни обрича на болезнено, обезкуражаващо, безполезно съществуване, просто губене на време. Избавете се от нея. Изживявайте настоящето без чувство за вина и без тревога. Не се нуждаем от тях, ако искаме да живеем пълнокръвен живот.


Джобен психотерапевт – Сузана Макмахън