Защо толкова се страхуваме?

Защо толкова се страхуваме?


Страхът е едно от най-ранните и важни чувства. Необходим е за оцеляването, най-вече при малките.

Първият страх, който изпитваме, този от изоставянето, е реален, защото детето не може да оцелее, лишено от грижи. Ако бебето или поотрасналото дете се чувства достатъчно сигурно, страхът от изоставяне обикновено намалява. Страхът от отхвърляне може да се разглежда като част от този страх.

Почти всичките ни страхове са свързани с първичния ужас от несъществуването или смъртта.

Смъртта, страхът, изоставянето, отхвърлянето са все прояви на безсилие или загуба на контрол. Боим се от онова, което не можем да контролираме. Също и от онова, което не познаваме. А как бихме могли да контролираме неизвестното?

Често страхът е синоним на несигурност. Как да се чувстваме сигурни в свят, който е извън контрола ни? Как да не изпитваме боязън в свят, населен с болка?

Страхът, подобно на болката, е част от живота ни.

Но страхът от страха може да доведе до несъществуване, до живот без рискове, без търсене, без предизвикателства и без духовен растеж.

Страхът би могъл да създаде порочен кръг: загуба на сигурността = страх; страх = вътрешна несигурност;

вътрешна несигурност = страх от самия себе си; страх от самия себе си = загуба на контрол; загуба на контрол = парализиращ страх; парализиращ страх = загуба на сигурността.

Страхът от това да се страхуваш може да породи точно онова, което си се стремил да избегнеш, страхувайки се в началото.

Смелостта не е липса на страх. По-скоро означава да правиш нещо въпреки страха си.

Не е смелост да вършиш това, от което не се боиш. Ако се страхуваш от нещо и все пак не го избягваш, ето кое е героизъм. Парадоксално е, но колкото повече се сблъскваме с онова, което ни плаши, толкова по-малко се страхуваме. И обратното, колкото по-рядко се изправяме лице в лице със страха си, толкова по- голяма сила и власт има той над нас.

Да се страхуваш, е човешко и не означава, че си слаб и безпомощен. Страхът е само твое усещане. Поведението е това, което определя и изразява характера ти. Признай страха си, приеми го без критика, бъди внимателен към себе си, защото се страхуваш, и направи това, което, така или иначе, трябва да сториш. Знай, че да се пребориш със страха си е акт на истинска смелост, присъщ на герой.

Не е ли „нормално“ да си несигурен, ревнив, със собственическо отношение, депресиран или нещастен?

Ако дефинирате нормалното като норма, отговорът на този въпрос ще е „да“! Нормално е да долавяме у почти всички хора, които познаваме, несигурност, завист, арогантност, алчност, собственическо отношение, депресираност и така нататък. Много от дисфункционалните ни състояния са онова, което обикновено наричаме „човешко положение“. Може би ще е по-правилно да определим страданията си като последица от възпитанието според принципите на модела на действието. Твърде много хора са били стриктни последователи на погрешна система, напътстваща ни как да се справяме с живота и да го направим по-добър.

Учили са ни, че ние сме това, което чувстваме, и че не сме отговорни за начина, по който се чувстваме. Извинявали сме неподобаващо поведение с думи като „Е, нали знаеш колко е разстроен“ или пък „Вината не е нейна, днес има лош ден“. Учили са ни да вярваме, че сме пленници на чувствата, че сме подвластни на проявите на околните и че реакциите ни са неконтролируеми. Колко често сме чували или казвали „ Караш ме да се гневя“ или „Това, което правиш, ме кара да ревнувам“, или „Не мога да им се сърдя, защото те не са в състояние да постъпят по друг начин“, или пък „Този свят ме депресира, защото нищо не е такова, каквото искам да бъде“. Има буквално стотици подобни примери, в които отговорността за действията или чувствата си приписваме на някой друг или на нещо извън контрола ни.

Моделът „ти си това, което правиш“ предполага, че трябва да контролираш не само съдбата си, но също и хората около теб, ако искаш да постигнеш своите цели. Но той не ни учи как да контролираме себе си, нито пък какви са отговорностите ни.

Ако се стремите да станете уравновесени, да сте отговорни за действията си, да сложите край на лудостта на живота, да се научите да цените себе си и да бъдете социално интегрирани, бих ви утешила поне малко, че сте от многото нещастни хора на този свят. Нещастието търси компания, но колцина от нас го обичат, особено когато е съвсем ненужно. Излишната болка е тази, която е породена от несигурността ни. Зрелите хора не се нуждаят от несигурност. Тя спъва зрелостта. Собственическото отношение, ревността, депресията и множеството други болезнени наслоения са излишни, защото не служат на някаква положителна цел, освен за пореден път да потвърдят какви чудесни ученици сме били.

В живота има достатъчно истинска болка, която не може да бъде овладяна. Не бива да добавяме още. Когато се научим да сме уверени в себе си, ще можем да предотвратяваме ненужната болка и „травмиращите драми“ на ежедневието.


Джобен психотерапевт – Сузана Макмахън