Психотерапията не е съвет.
Съветът е това, което получаваш, когато човекът, с когото разговаряш за нещо неприятно и сложно, иска от теб единствено да млъкнеш и да се разкараш.
Когато човекът отсреща иска да се наслади на превъзходството на собствения си интелект – ами да, трябва да си много глупав, за да си навлечеш тези глупави проблеми.
Психотерапията е откровен разговор.
Откровеният разговор включва изучаване, обобщаване и съставяне на план.
Когато участваш в такъв разговор, задачата ти е да слушаш и да говориш – но най-вече да слушаш. Това значи да обръщаш внимание.
Удивително е какви неща споделят хората, когато си готов да слушаш.
Понякога, ако си готов да слушаш, може дори да ти кажат какво не е наред с тях. И даже как смятат да го поправят. В някои случаи това ти помага да поправиш нещо, което не е наред в самия теб.
Ако добавите малко захар в съд със студена вода и разбъркате, захарта ще се разтвори. Тя ще се разтвори още по-добре, ако затоплите водата. А ако я загреете достатъчно, за да кипне, тогава ще можете да добавите още захар, която също ще се разтвори. Ако след това отстраните водата от котлона и постепенно я охладите, без да бъркате и разклащате, ще надхитрите водата и тя ще съдържа повече разтворена захар, отколкото, ако през цялото време беше останала студена. Това се нарича свръхнаситен разтвор. Ако в такъв разтвор поставите дори само едно кристалче захар, излишната захар ще започне внезапно и бурно да кристализира. Сякаш настоява за ред.
Всички форми на психотерапия, които се практикуват днес, постигат някакви резултати.
Понякога хората са толкова объркани, че всяка достатъчно подредена система за тълкуване може да внесе ред в психиката и да подобри живота им. Така всички несъвместими аспекти на живота им се свързват и съгласуват посредством един дисциплиниращ подход – който и да е дисциплиниращ подход. Ако личността ви се е разпаднала на парчета (или пък никога не е била цялостна), бихте могли да преустроите и подредите живота си, като използвате принципите на Фройд, Юнг, Адлер, Роджърс или на бихейвиоризма. Тогава поне ще намерите смисъл. Поне ще бъдете последователни. Ще има поне едно нещо, за което ви бива, ако не и за всичко. С брадва не можеш да поправиш счупената кола, но можеш да отсечеш дърво. И това е нещо.
Представете си един филм, в който се случват само лоши неща. Накрая обаче всичко се нарежда. Проблемите се решават. Задоволително щастливият завършек може да промени смисъла на предходните събития. Те придобиват стойност през призмата на този завършек.
А сега си представете друг филм. Случват се много неща – всичките вълнуващи и интересни, но са прекалено много. След деветдесет минути вече си мислите: „Чудесен филм, наистина, но се случват толкова много неща. Искрено се надявам, че режисьорът ще успее да свърже всички тези събития и да доведе действието до убедителна развръзка.“ Но това не се случва. Историята приключва внезапно, сякаш незавършена, или толкова предсказуемо, че краят е скучно клише. Тръгвате си подразнени и разочаровани. Вече дори не помните, че действието е било увлекателно и сте се забавлявали почти до самия край. Настоящето може да промени миналото, а бъдещето може да промени настоящето.
На практика вие помните отделни части от миналото, а други забравяте.
За едни неща имате ясен спомен, но не и за други, макар да не отстъпват по важност на първите. По същия начин в настоящето вие забелязвате определени аспекти на заобикалящата ви действителност и не осъзнавате други. Вие систематизирате опита си, като свързвате някои елементи в обща картина и ги отделяте от останалите. Този процес се подчинява на една загадъчна произволност.
Така че вие не създавате подробна и обективна хроника на миналото. Защото не можете. Вие не знаете достатъчно. Не възприемате достатъчно. Не сте обективни.
Това е така по простата причина, че вие сте живи. Вие сте субективни. Имате собствени неотменни интереси, или най-малкото – интерес към себе си.
Кое именно трябва да бъде включено в миналото? Къде минава границата между събитията?