За неподходящите приятели

За неподходящите приятели


Когато хората имат ниско мнение за собствената си ценност или (може би) когато отказват да поемат отговорност за живота си, изби­рат новите си познати като точно копие на онези, които в миналото са им създавали неприятности. Те не вярват, че заслужават нещо по-добро, и затова не го търсят. А може би това „по-добро“ според тях е свързано с прекалено много усилия.

Фройд нарича този психичен феномен „принудително повторение“. Обяснява го като несъзнателен импулс да се повтарят травматичните ситуации от миналото – поня­кога с намерението да се формулират по-ясно, друг път в опит да се овладеят по един по-активен начин или просто защото пресъздаване­то им отново и отново е единствената алтернатива. Хората изграждат света, в който живеят, със средствата, с които в този момент разпола­гат.

Неподходящите средства водят до неподходящи резултати.

Пов­торното използване на едни и същи неподходящи средства създава едни и същи неподходящи резултати. По този начин хората, които не успяват да се поучат от миналото, сами се обричат на това да го пов­тарят. Отчасти това е съдба. Отчасти е неспособност да се справят. И отчасти… Какво всъщност? Нежелание да се поучат? Отказ да се поучат? Осъзнат отказ да се поучат?

Хората са склонни да си избират неподходящи приятели и по други причини. Например, защото искат да спасят някого. Въпреки че е по-типичен за младите хора, този импулс се среща и при по-възрастните, които са прекалено добри или прекалено наивни, или които доброволно си затварят очите. Някои ще възразят: „Прекрасно е да виждаш най-доброто у хората. А желанието да помогнеш е най-висшата добродетел“. Но не всеки неудачник е жертва и не всеки пад­нал на дъното иска да се изправи (разбира се, има и такива, които не само искат, но и успяват). Много често хората са склонни да приемат и дори да преувеличават собственото си страдание (и това на други­те), за да могат да го размахват като доказателство за несправедли­востта на живота. Сред най-угнетените има немалко тирани, макар че заради ниския си статус мнозина от тях са просто подражатели на тирани. В конкретен момент това може да е най-лесният път, но в дългосрочен план е истински ад.

Представете си един човек, който не се справя с живота. Той се нуждае от помощ. Възможно е дори да желае да му се помогне.

Само че не е толкова лесно да се направи разлика между някой, който действително се нуждае от помощ и желае да я получи, и някой, кой­то само се възползва от чуждата отзивчивост.

Тази разлика е трудно доловима дори за човека, който иска да получи помощ (и вероятно ще експлоатира притеклия му се на помощ).

Този, който непрекъсна­то полага усилия и непрекъснато се проваля, като след всеки пореден провал получава съчувствие, много често се оказва от онзи тип хора, които искат да им повярват, че наистина се стараят.

Когато не се дължи на наивитет, поривът да спасиш някого често се подхранва от суета и нарцисизъм.

Тази тема се разглежда детайл­но от неповторимия руския писател Фьодор Достоевски в пропита­та с горчивина повест „Записки от подземието“, която започва със следната знаменита реплика: „Аз съм болен човек… Лош човек съм. Непривлекателен човек. Мисля, че ме боли черният дроб“. Това е из­поведта на един жалък, арогантен човек, обитаващ временно под­земието на хаоса и отчаянието. Той подлага личността си на безми­лостен анализ, но така заплаща само за сто свои гряха, а е извършил хиляда. Смятайки, че ги е изкупил, човекът извършва най-тежкото от многобройните си прегрешения. Той предлага да помогне на едно наистина нещастно създание – Лиза, една от жените на деветнайсети век, която в отчаянието си става проститутка. Кани я на гости, като ѝ обещава да върне живота ѝ в правия път. Докато я чака да се появи и размишлява, той все повече се вживява в ролята на месия.

А може би нямате намерение, искрено или неискрено, да спася­вате когото и да било.

Общувате с неподходящи за вас хора не защото някой има полза от това, а защото така е по-лесно.

И вие го знаете. Знаят го и приятелите ви. Свързва ви едно негласно споразумение: избрали сте нихилизма, провала и онзи вид страдание, който е напъл­но безсмислен. Заради настоящето сте готови да пожертвате бъдеще­то. Но за тези неща не се говори. Никой от вас не е изричал: „Хайде да поемем по най-лесния път. Да живеем за мига, каквото и да ни предложи. И нека се разберем, никакво натякване. Така е по-лесно да забравим в какво сме се забъркали“. Не споменавате и дума за това.

Но всеки от вас е наясно как стоят нещата.

Преди да решите да помагате на някого, поинтересувайте се защо този човек е в беда.

Неразумно е да приемате, че той или тя е невинна жертва на несправедливите обстоятелства. Това е най-невероятното, а не най-правдоподобното обяснение. Нещата никога не са толкова прости. Освен това, ако се хванете на въдицата, че всички беди са се случили от само себе си и жертвата не носи никаква отговорност за положението си, значи да отречете, че този човек е имал някакво влияние върху миналото си (и оттам – върху настоящето и бъдещето). По този начин вие го лишавате от всякаква власт върху живота.

Много по-вероятно е един човек да се откаже от пътя нагоре просто защото е прекалено стръмен. Може би това е и вашата спон­танна реакция, когато се окажете в трудна ситуация. Не мога да се справя, казвате си тогава. Може би наистина е така. Може би нямате сили да направите следващата крачка.

Замислете се обаче: провалът е нещо, което всеки може да разбере. Никой не се нуждае от обяснение за неговото съществуване.

По същия начин никой не се нуждае от обяснение за страха, омразата, зависимостта, сексуалната безразбор­ност, предателството и лъжата. Съществуването на порока и човеш­ката склонност към него със сигурност не се нуждаят от обяснение. С пороците е лесно. С провала също.

По-лесно е да се откажеш от бремето на проблемите.

По-лесно е, когато не мислиш, не действаш и не полагаш усилия.

По-лесно е да оставиш днешната работа за утре и да удавиш тревогата за предстоящите месеци и години в евтини удо­волствия сега.