Възприети принципи и модели на поведение
Континиумът на зрелостта
Всеки от нас започва живота си като новородено, което е напълно зависимо от другите.
Хранят ни, грижат се за нас, подкрепят ни. Без тези грижи ние бихме живели само няколко часа или най-много няколко дни.
После, постепенно, в продължение на месеците и годините, ние ставаме все по-независими – физически, умствено, емоционално и финансово – докато накрая сами можем да се грижим за себе си, да се самоуправляваме и да разчитаме на себе си.
В процеса на съзряване и развитие ние осъзнаваме, че всичко в природата е взаимосвързано и взаимозависимо и че същото се отнася и за човешкото общество. Откриваме, че най-високите постижения на човека са свързани с постигнатото от другите хора и това показва, че човешкият живот също е взаимозависим.
Нашето развитие от детството до зрелостта е естествен процес, в който има различни измерения на израстването. Например, достигането до пълна физическа зрелост не означава непременно и достигането на емоционална и умствена зрелост.
От друга страна, физическата зависимост на човек не означава умствена или емоционална незрелост.
В континуума на зрелостта, зависимостта е парадигмата на „вие“ – вие се грижите за мен, вие трябва да ми помогнете, вие не го направихте, следователно вината е ваша.
Независимостта е парадигмата на ,Аз“ – аз мога да го направя, аз съм отговорен, аз разчитам само на себе си, аз мога да избирам.
Взаимозависимостта е парадигмата на „Hиe“ – ние можем да го направим, ние можем да съчетаем способностите и талантите си и да създадем заедно нещо по-добро.
Зависимите хора се нуждаят от другите, за да получат това, което искат.
Независимите хора могат да постигнат това, което искат, със собствено усилие, а взаимозависимите хора съчетават своите усилия с усилията на другите, за да постигнат по-голям успех.
Ако съм физически зависим – парализиран или ограничен в движенията си, аз ще се нуждая от чужда помощ.
Ако съм емоционално зависим, чувството ми за собствена стойност и сигурност ще зависи от мнението на другите за мен. Ще бъда потиснат, ако те не ме харесват.
Ако съм интелектуално зависим, ще оставя другите да мислят заради мен, те да решават проблемите и въпросите в моя живот.
Ако съм независим физически, ще мога да се справям добре самостоятелно.
Ако съм интелектуално независим, ще мога да мисля самостоятелно и да се придвижвам от едно ниво на абстракция към друго. Ще мога да мисля творчески и аналитично, да организирам и изразявам мислите си разбираемо.
Ако съм емоционално независим, ще бъда вътрешно обоснован. Чувството ми за собствена стойност няма да се определя от това дали съм харесван и дали другите се отнасят добре с мен
Лесно е да се види, че независимостта е по-висок стадий от зависимостта.
Да бъдеш независим, значи да си постигнал много, но независимостта не е най-високото постижение.
Днешната социална парадигма поставя независимостта на трон. Тя е бленуваната цел на много индивиди и социални движения. Много от публикуваните материали за самоусъвършенстване поставят независимостта на пиедестал, превръщат я в самоцел, като че ли общуването или това да работиш с другите са по-маловажни ценности.
Но акцентирането върху независимостта е реакция срещу зависимостта – срещу контрола, използването, манипулирането и определянето ни от страна на другите.
Неразбирайки добре концепцията за взаимозависимостта, някои мислят, че това е връщане към зависимостта. Ето защо срещаме хора, които по егоистични причини са напуснали семейството си, изоставили са децата си и са се отказали от всякакви социални отговорности, заявявайки, че вършат всичко това в името на независимостта.
Този тип реакция е характерна за „освободени“ личности, които „доказват себе си“ и „правят това, което искат“, но същевременно е показател за принципната им зависимост, от която те не могат да избягат, защото е вътрешна, а не външна – например, позволяват слабостите на други хора да рушат емоционалния им живот или пък се чувстват жертва на хора и събития извън техния контрол.
Разбира се, може би е наложително да се променят външните обстоятелства, но проблемът за зависимостта е въпрос на лична зрелост, който не зависи много от външните обстоятелства. Дори при по-благоприятни външни обстоятелства незрелостта и зависимостта съществуват. Истинската независимост на характера ни позволява да действаме, а не да бъдем манипулирани. Тя ни освобождава от зависимостта от обстоятелствата и другите хора и е достойна, но не и крайна цел на ефективния живот.
Независимото мислене, само по себе си, не подхожда на взаимозависимата действителност. Независими хора, които не са узрели да мислят и действат взаимозависимо, са добри индивидуалисти, но не могат да бъдат добри водачи или да работят в екип. Те не изхождат от парадигмата на взаимозависимостта, така необходима за успеха на семействата и организациите.
Животът, по своята природа, е взаимозависим. Да се опитваме да постигнем максимална ефективност само чрез независимост, е като да се опитваме да играем тенис със стик за голф – средството не е съобразено с действителността.
Взаимозависимостта е далеч по-висше, по-зряло понятие. Ако съм физически взаимозависим, разчитам на себе си, но знам, че ако работим заедно, ще постигнем повече, отколкото бих постигнал сам. Ако съм емоционално взаимозависим, ценя себе си, но също така оценявам това да мога да давам и да получавам, да обичам и да бъда обичан Ако съм интелектуално взаимозависим, осъзнавам, че се нуждая от мислите и идеите на най-добрите умове.
Ако съм взаимозависим, разполагам с възможността да споделям и давам, а също така имам достъп до огромния потенциал и ресурс на другите хора
Взаимозависимостта е избор, който само независимите могат да направят. Зависимите хора не могат да избират. Те не притежават характера, който би им позволил да осъществят такъв избор, те не разполагат със самите себе си.
Правилното осъзнаване на собственото място в една взаимозависима ситуация ще помогне и за правилното подреждане на собствените усилия в хармония с естествените закони на развитието и израстването.
СЕДЕМТЕ НАВИКА НА ВИСОКОЕФЕКТИВНИТЕ ХОРА – Стивън Кови