За божествената и човешката част във всеки от нас

За божествената и човешката част във всеки от нас


Във всеки от нас има божествена и човешка част.

Човек се състои от две начала — дух и плът.

Духът е най-фината част, а плътта е по-плътната; по-фината част, духът, се е превърнала в по-плътна.

Една част, е външнияt, ограничен „аз“, а другата — неограничената същност.

Външната обвивка на човека се състои от пет елемента, но в действителност той е много повече и се простира много по-надалеч, отколкото е прието да се вярва.

Например, когато някой стои пред слушатели, той изглежда по един начин, но когато говори, става огромен като пространство, в което се чува гласът му. Приятелят или любимата могат да бъдат на хиляди мили и все пак да усещат нашата привързаност и преданост. Чувството се ражда тук, но се проявява някъде далеч. Чрез нашите чувства ние ставаме още по-обемни. Диханието се простира още по-далеч.

С помощта на диханието ние можем да изпратим нашите мисли където поискаме, а също така сме способни да разгадаем мислите и състоянието на друг човек.

Мисълта на този, който мечтае да достигне до нещо, лети напред, за да подготви всичко. Човек може да бъде сравнен с телескоп; от единия край е човешката част, неговото ограничено съществуване; от другия — божествената част, безграничното Битуване.

От една страна човекът е много малък, а от друга става толкова безкраен, колкото самото Съществуване.

Ако всеки от нас е толкова голям, колкото величествено е цялото Мироздание, логично е да се попитаме ще има ли място за всички или има няколко Вездесъщи? Не. От нивото на нашето невежество ние виждаме отделни неща и формулираме различия, казвайки: „Това съм аз, това си ти, това е приятел, а това — враг, това ми харесва, а това — не“.

Но в отвъдния свят всичко е свързано. Там всички ставаме едно.

Каквото и да правим, каквото и да притежаваме, каквато и власт да имаме, никога не можем да бъдем щастливи.

Ние казваме, че едно или друго ни прави нещастни, но истинската причина е в отдалечеността; душата е нещастна в своята изолация.

Човек вижда, че неговият костюм е износен и стар и казва: „Аз съм беден“. Вижда, че неговият костюм е нов и казва: „Аз съм богат“. Макар че богат не е той, а костюмът му. Душата определя за свое всичко, което се намира пред нея. Но какво представлява „аз-ът“? Костюмът не се покрива с аз-а, защото когато съблечем костюма, аз-ът си остава. Дори нищо да не долавяме посредством органите за осезание, съзнанието пак присъства.

А ако разберем, че всичко в този свят е преходно, защо да не позволим на други да се радват, когато ги гледаме? Защо да не позволим на другите да носят красива дреха, когато я гледаме? Защо да не позволим на другите да изядат хубавия обед, хранейки ги или стоейки в кухнята и готвейки храната?

Да водим благороден, достоен живот означава да бъдем милосърдни и състрадателни.

Но всеки човек се домогва да отнеме най-хубавото от другия; този стремеж се проявява дори в приятелството. Всеки иска доброто за себе си и оставя по-лошото на другия.

Но този, който търси Бог, е длъжен да избере противоположния път, дори ако за това се налага да върви против целия свят.

Има три направления по пътя.

Първото е самоотричането, пътят на светците и мъдреците, който изисква следване на идеала и приемане на всички несгоди, изпитания и страдания, които могат да сполетят съдбата на търсещия.

Второто направление е егоизмът. Да вървиш по този път означава да бъдеш по-егоистичен, отколкото целия останал свят.

Третото бележи най-величествения и най-трудния път — да имаш приятели и всичко останало, да бъдеш много безкористен и добър, но в същото време и достатъчно егоистичен, за да не позволиш да те сломят.


Хазрат Инаят Хан. Из „Мистични медитации“       





Leave a Reply

Your email address will not be published.