Към духовната цел водят два обособени пътя, като всеки е напълно противоположен на другия.
Първият е пътят на смирението, а
вторият — пътят на борбата.
Без съмнение по пътя на борбата има и смирение, както и по пътя на покорството има борба, но в основата този, който е избрал пътя на смирението, мисли само за смиреността, а за онзи, който върви по пътя на борбата, основната цел е самата борба.
И двата пътя са важни. Не е възможно да се игнорира единият от тях и да се приеме само другия.
Размишлявайки за посочените два принципа, ще забележим, че в някои житейски обстоятелства сме принудени да бъдем смирени.
Лесно е да проявим смирение за онова, което не можем да променим, но ако имаме сила за борба, е много трудно да се примирим.
Този, който се примирява с обикновените обстоятелства, може да сметне казаното за лесно, но той не знае, какво е истинско смирение. Да си представим човек, който има бедни роднини, които искат да получат част от неговото богатство, защото са в огромна нужда, но той не може да се смири и да им позволи да получат част от парите му; но ако през нощта в неговия дом нахълтат крадци и избягат, ограбвайки всичко ценно, той много бързо се примирява с тази загуба.
Този вид смирение не е добродетел.
Да се смириш означава да постъпиш смирено дори тогава, когато имаш сила да се съпротивляваш.
Всички велики хора са отдавали голямото значение на смирението и са учили другите на смирение. Христос казва, че ако някой иска да извърви с нас определен път, ние сме длъжни да бъдем готови да пътуваме с него още по-нататък. На какво ни учи това? На смирение. Може да ни се стори, че смирението е непрактично и този егоистичен свят винаги ще вземе връх. Това е истина, но загубата, ако сърцето може да я понесе, е нищожна в сравнение с ползата. Ако човек не получи удовлетворение от онова, което е направил, по-добре е да не се опитва да се смирява.
Ако човек е способен на смирение или отказване — това е прекрасно, но не е длъжен да насилва своята природа.
Истински смиреният човек не изпитва неприязън, а това не е толкова просто. Колко хора в този свят се опитват да следват чудесните духовни практики! А едно просто нещо като смирението все пак е по-рядко; тази добродетел е не само прекрасна, тя е истинско чудо.
Смирението се съдържа в множество дреболии.
Ние не винаги го забелязваме, но то се проявява чрез тях. Обкръжаващите могат да ни попитат за нещо, което не ни харесва. Или да ни кажат нещо, което не желаем да приемем мълчаливо, а искаме да отговорим. И всичко това в ежедневния живот ни причинява малки убождания. Ако не бяхме се примирявали през всичкото време, щяхме да чувстваме раздразнение.
Ето защо да бъдеш смирен не е слабост, а голяма сила.
Смирението е резултат от развитието на душата, резултат или на любов, или на мъдрост.
Смирението е качество на светите души. То е горчиво на вкус, но резултатът му е сладък.
Каквото и да бъде положението на човек в живота, каквато и власт да притежава, винаги ще се намери по-могъща воля от неговата, проявяваща се в една или друга форма. Това е божествената воля. Съпротивлявайки се срещу божествената воля, човек може да разруши себе си, а смирението пред божествената воля разкрива пред него дълъг път.
Смирението носи силата на водата: ако нещо прегражда пътя й, тя поема в друго направление и пак тече и продължава своя път, докато не се срещне с океана. Ето защо свещените души са вървели по пътя на смирението и пак са запазвали волята си жива. Тази воля има способността да прокарва свой път.
По природа смиреният човек в края на краищата носи утешение за себе си и щастие за другите.
Не трябва да мислим, че смирението е проява на слабост, леност, малодушие или недостатък на ентусиазъм.
В действителност смирението е израз на овладян собствен „аз“.
Хазрат Инаят Хан. Из „Мистични медитации“
Leave a Reply