Страхът е нашата най-първична емоция и за това има основателна еволюционна причина. Без него малцина от нашите предшественици не биха оцелели.
Страхът буквално възниква в ядрото на мозъка, влияе върху всички мозъчни зони и върху техните функции под формата на бързо разширяващи се вълни от неврохимична активност.
Мозъкът е еволюирал отвътре навън и се развива до голяма степен в същата последователност.
Най-нисшата и най-примитивната част – мозъчният ствол – завършва голяма част от развитието си в утробата и в ранната бебешка възраст.
Средният мозък и лимбичната система се развиват след товаи особено бурно през първите три години от живота. Фринталните дялове на кората, които регулират планирането, самоконтрола и анстрактното мислене не завършват развитието си до края на юношеството, демонстрирайки значителна реорганизация чак до 20-те години.
Фактът, че мозъкът се развива последователно, а също и толкова бързо през първите години от живота, обяснява защо малките деца имат такъв голям риск от трайни травматични ефекти. Защото техният мозък продължава да се развива.
Същата чудодейна пластичност, която позволява на младия мозък бързо да учи езици например, го прави силно податлив на отрицателни преживявания, не само на положителни.
На всяка възраст обаче, когато хората са изправени пред застрашаваща ситуация, мозъкът им първо започва да изключва най-висшите корови зони. Губим способността да планираме, или да усещаме глад, защото те нямат никаква полза за нашето непосредствено оцеляване. Често губим способността да мислим или дори да говорим по време на голяма опасност. Просто реагираме.
Продължителният страх може да предизвика хронични и почти постоянни промени в мозъка.
Мозъчни промени, които възникват от продължителен ужас, особено рано в живота, могат да доведат до трайна промяна към по-импулсивен, по-агресивен, по-малко обмислен и състрадателен начин на реагиране на света.
За процеса на изцеляване са съществено важни човешките взаимоотношения.
В цялата човешка история едни хора са наши най-големи приятели и ни предпазват, докато други хора се оказват най-лошите ни врагове. Основни хищници за човешките същества са други човешки същества.
Следователно нашите системи за реагиране на стреса са тясно свързани със системите, които разчитат и реагират на човешки социални сигнали. В резултат сме много чуствителни към изражението, жестовете и настроенията на другите.
Имаме специални клетки в мозъка си, които изпращат електрически импулси, не когато ние се движим или изразяваме емоции, а когато виждаме другите да го правят.
Човешкият социален живот е построен върху тази способност да се „отразяваме“ един друг и да реагираме на отраженията, както с положителни, така и с отрицателни резултати.
Д-р Брус Пери – кн. „Момчето, което беше отгледано като куче“
Leave a Reply