Когато споделяме неща за себе си, се сблъскваме с ограниченията на езика. С лекота започваме, но бързо осъзнаваме, че е трудно да съобщим дълбоките си чувства на другите.

Когато влизаме в досег с най-интимните, болезнени и объркващи моменти в живота ни, често се оказваме изправени пред избор – или се съсредоточаваме в повторното преживяване на случилото се и си позволяваме повторното изживяване на старите сцени или разказваме логично и последователно какво точно се е случило.

Когато избираме второто, бързо губим връзка със себе си и се съсредоточаваме върху мнението на този, на който споделяме.

Неврологията е доказала, че притежаваме две различни форми на самоосъзнаване:

• Една, което следи нашия АЗ през времето;

• Друга, която регистрира Аза ни в настоящия момент.

Първата е нашият автобиографичен АЗ. Тази система се основава на езика. Може да добавим нова и нова информация.

Втората се основава на физическите ни усещания тук и сега.

Тези два начина на самоосъзнаване се намират в различни части на мозъка и до голяма степен нямат връзка един с друг!

Много хора могат да разкажат за щастливото си детство. Но обърнете внимание какво говори тялото им. Телата се прегърбват, гласовете им звучат тревожно и напрегнато. Защо ни е да лъжем, че сме имали щастливо детство?

Защото ако разказваме тази история достатъчно често, вероятно ще започнем да вярваме, че тя съдържа цялата истина.

Но другата система – тук и сега, регистрира различна истина – как преживяваме ситуацията на дълбоко вътрешно ниво.

Именно до тази втора система трябва да стигнем, да се сприятелим и да се сдобрим с нея.

Защото когато публичната история и вътрешното преживяване най-сетне позволим да се срещнат, от точно този момент започва истинското осъзнаване и лечение…

Из: „Тялото помни“ (Бесел Ван Дер Колк)

Поръчайте тук:  КНИГА „Как да управляваме емоциите си“  Светла Трифонова