Опитът да се обясни природата на нещо, изхождайки от човешкото поведение, се нарича антропоморфизъм. „Истинските“ учени смятат антропоморфизма за своеобразно морално прегрешение и не признават учените, които съзнателно го прилагат в работата си.
Биолозите се опитват да натрупат знания, като наблюдават природата и съставят хипотези за това как тя работи. След това измислят експерименти, с които да подлагат на проверка идеите си.
За да формулират хипотеза и да проведат експеримент, учените неизбежно трябва да помислят за това как една клетка или друг жив организъм прекарват живота си. Прилагането на „човешки“ решения или човешки поглед при разгадаването на тайните на биологията автоматично навлича върху такива учени обвинението, че използват антропоморфизъм. Откъдето и да се погледне, биологията в известен смисъл се основава на очовечаването на проучваната материя.
Ние, хората, сме многоклетъчни организми и би трябвало наследствено да имаме общи поведенчески модели с клетките, от които сме съставени.
Все пак осъзнавам, че е необходимо да промените изцяло възгледите си, за да схванете това сравнение. В исторически план нашите юдео-християнски вярвания са ни накарали да мислим, че ние сме разумни същества, които са създадени по съвсем различен начин от растенията и животните. Тази гледна точка ни кара да гледаме от високо на по-низшите същества като на неразумни форми на живот; особено на тези от тях, които са на по-ниско еволюционно стъпало.
Ала не бихме могли да сме по-далеч от истината. Когато гледаме на другите хора като на неделими същества или виждаме в огледалото един самостоятелен организъм, в определен смисъл сме прави, или поне погледнато от тази страна. Въпреки това, ако ви смаля до размера на една клетка, за да погледнете тялото си от тази гледна точка, това ще ви даде възможност да видите света по нов начин. Тогава няма да се възприемате като неделим организъм, а като шумно общество от повече от петдесет трилиона отделни клетки.
Учех студентите си, че биохимичните механизми, действащи в системите на клетъчните органели, са по същество едни и същи с тези на човешките органи. Въпреки че хората са съставени от трилиони клетки, аз наблягах върху това, че няма нито една „нова“ функция в нашите тела, която вече да не действа в отделната клетка. Всяка еукариотна (съдържаща в себе си ядро) клетка притежава функции, отговарящи на нашата нервна, храносмилателна, дихателна, отделителна, ендокринна, опорно-двигателна, сърдечно-съдова, репродуктивна система, кожа и дори примитивна имунна система, която използва семейство от подобни на антитела „убиквитинови“ протеини.
Освен това всяка клетка е разумно същество, което може да оцелява самостоятелно, факт, демонстриран от някои учени посредством отделяне на единични клетки от тялото и отглеждането им в подходяща среда. Тези умни клетки имат своя цели намерения; те активно издирват такава среда, която да е благоприятна за тяхното оцеляване, и същевременно избягват токсични и враждебни условия. Също като хората, отделните клетки обработват хилядите стимули от микросредата, която населяват. Анализирайки тази информация, клетките подбират адекватни реакции, за да подсигурят оцеляването си.
Отделните клетки са способни също и да се учат от опита си и да трупат клетъчна памет, която предават на поколението си.
Например когато дете бива заразено с морбили, идва на помощ млада имунна клетка, за да изгради срещу вируса защитно протеиново антитяло. С този процес клетката трябва да създаде нов ген, който да служи като формула, по която да се изработват антитела срещу морбили.
Първата стъпка в образуването на ген за специфични антитела срещу морбили се извършва в ядрата на младите имунни клетки. В техните гени има огромен брой ДНК сегменти, които закодират информация в протеини с уникални форми. Като обединяват и рекомбинират тези сегменти от ДНК на случаен принцип, имунните клетки създават големи редици от различни гени, всеки от които осигурява уникални по своята форма протеинови антитела. Когато младата имунна клетка произвежда протеиново антитяло, което представлява близко и физическо съответствие на нахлуващия вирус, тази клетка се активира.
Активираните клетки прилагат един невероятен механизъм, развиване на афинитет към производството на напълно „отговарящи“ на нахлуващия вирус на морбили антитела, които да му противодействат (Li, et al, 2003; Adams, et al, 2003). Посредством процеса, наречен соматична хипермутация, активните имунни клетки произвеждат стотици копия на оригиналния ген на антитялото. Въпреки това всяка нова версия на този ген мутира по малко, така че в нея бива закодиран протеин на малко по-различно антитяло. Клетката избира този ген, който произвежда най-подходящото антитяло.
Биология на убежденията- Брус Липтън