Понастоящем детето вече не „пада“ от небето, а „идва“ тогава, когато родителите му са го програмирали.
Някога децата са се правели неволно, просто защото двама души са се оженили и са имали сексуални отношения в рамките на брака си. Ако след няколко месеца „не ставало нищо“, мъжът и жената започвали да се безпокоят дали изобщо ще стане. Да правиш деца не е означавало непременно да изпитваш наслада, било е задължение, както впрочем и женитбата, и то само допреди петдесет години.
Но оттогава нещата много се промениха. Желаещата да излезе от единствената си роля на майка и на домакиня жена трябваше да бъде „освободена“ от детето. Заради новите й стремежи през 1967 г. бяха положени основите на контрацепцията.
Това бе голям поврат – всички единодушно решиха, че няма да правят много деца, а само деца на голямата любов. Спадът в раждаемостта се превърна в дълготрайно явление и вниманието към възпитанието нарасна – не бе ли казал Фройд, че благополучието на зрелия човек зависи до голяма степен от начина, по който е бил обичан като дете?
Появата на детето вече се обуславя не от създаденото преди него семейство, а от любовта, с която ще го дарят родителите му, и от вниманието, с което ще го обгърнат. Към това прибавете и няколкото добри принципи на едно егалитарно общество, в което работата престава да бъде единствената цел в живота, а семейството се събира през отпуската и през задължителната седмична почивка. Такива се основите на новия вид семейна клетка – членовете й работят, обичат се и най-вече обичат децата си.
Детето представлява неразделна част от любовта и една на всеки две брачни двойки, които се подписват пред г-н Кмета, вече са го заченали. Но не женитбата служи за опора на любовта, а точно обратното – любовта е гарантът на брака. Затова, когато вече няма любов, бракът губи смисъла си. Дългът на двама души да се обичат, за да направят дете, замести задължението им да се оженят, за да създадат семейство. Цялата система е обърната наопаки: вече не разумът и сметката служат за основа на семейната клетка, а любовта. Любовта и нейните миражи, любовта и несъзнаваното ръководят темела на обществото ни… Това изглежда малко странно, когато се вгледаме по-отблизо и когато знаем, че несъзнаваното „желание“ никога не е задоволено и че винаги търсим нещо no-добро, другаде, по-далеч и-т. н. ;
Когато виждам като психоаналитик как тези деца – плод на любовта, се превръщат в „неща“, които се „взимат“ или „дават“ на единия от родителите при раздялата на брачната двойка, не мога да не си мисля, че в желанието си да ги направим рожби на любовта ние всъщност ги караме да живеят върху вулкан, който далеч не е приспособен да им служи за люлка… И че те по-често чуват скърцането на зъби при разправиите ни, отколкото песента на щастието.
Да се върнем към съвременното семейство. Ние желаем, очакваме и приветстваме появата на днешните деца. Те не са вече ^товарът“ на брака, а „подаръкът“ на любовта.
Когато двама души се обичат, бракът им е факултативен, но детето е почти задължително, защото след изтичането на първите мигове от съвместния живот, когато са били осъществени мечтите за сливане на двамата партньори, тяхното несъзнавано ще ги тласне към друга мечта: детето. Първоначално то е въображаемо, защото се заражда в несъзнаваното на родителите си.
Сега бременната жена е щастлива Евина дъщеря, която осъществява своето старо, прастаро желание да има дете. Тя си мечтае какво ли не за това бебе! В миналото неврозата, за която говорихме и която е израз на пълното несъответствие на детето с мечтите на родителите, се е стоварвала почти винаги върху най-големия син или дъщеря. Сега тези мечти се отнасят до всяко дългоочаквано дете, без разлика кое по ред или какво по пол е то. Имаме малко деца, но какво ли не желаем, какво ли не правим за тях! За да „сполучат“… В какво? В осъществяването на нашето желание…
Но тези скъпи малки същества със сигурност няма да сполучат, макар че им помагаме, подкрепяме ги, тикаме ги чак до училищната скамейка, чак до свидетелството за зрелост! А когато стигнат дотам – ако изобщо успеят, -никоя наука, никоя професия не отговаря на желанията им. Обикновено те не желаят нищо друго, освен да се отплатят на толкова милите си родители. Тук е капанът и той е заложен отдавна. Спънем ли се в него, започваме да се питаме: „Но какво става? Нали имаше ВСИЧКО, нали сторихме ВСИЧКО за него, направихме всички необходими жертви. А и толкова много го искахме, толкова го „желаехме“…“ Именно!…
Но да не избързваме. Бременната жена е щастлива, че носи в утробата си детето, което е искала и е програмирала в зависимост от жилищните условия, от положението на партньора си и от собственото си положение, най-вече от него, защото детето не би трябвало да пречи на професионалния й успех. Съобразявайки се с кариерата си и прибягвайки до противозачатъчни средства, жената избира идеалния момент, за да роди дете. Понастоящем единствено жените са отговорни за броя на децата в страната.
Защо още се правят аборти по желание? Защо жените допускат „грешки“, които ги водят в клиниката?
Впрочем установено е, че много жени таят желания за брой деца, значително по-голям от този на реално родените. Едно допитване, направено през 1980 г. от френския Национален институт по здравеопазване и медицински изследвания, показва, че 44% от френските жени са имали по-малко деца, отколкото биха желали! И обратно, 36% са имали повече от желаните деца и само 20% от жените са били доволни от броя на рожбите си. Желанието за дете не е свързано с реалното му раждане, а това означава, че броят деца, който се върти в главата на жената, е една абсолютно въображаема цифра, идваща от нейното несъзнавано и твърде рядко съвпадаща с действителността.
Някоя единствена дъщеря например може да желае да има много деца, защото е била сама като дете, отегчавала се е и й се ще да създаде нещо различно… Желанието й идва пряко от детството й и по мотивите си съвпада с фантазмите на друга жена, която е имала много братя и сестри и мечтае за малко семейство. Действителността може би ще наложи и на двете еднакъв брой деца и желанията им ще си останат несбъднати. Понякога те ще въздишат: „Толкова бих искала…“ Затова можем да кажем с известна доза хумор: децата се раждат, желанието остава…
Случва се дори от време на време жената да си припомни желанието си за деца и да се запита: ако имах четири-пет, как ли биха изглеждали сега нещата?
Кристиан Оливие – “ЕВИНИ ДЪЩЕРИ – психология и сексуалност на жената”