Гещалт-терапията е метод основно създаден и популяризиран от Фредерик (Фриц) Пърлз, който работил в близко сътрудничество с Пол Гудман, Изидор Фром, Р. Хеферлайн и съпругата си Лора Познер.
Негови теоретични и идейни се явяват психоанализата, гещалтпсихологията, екистенциализмът и психодрамата, както и някои идеи от дзен-будизма и даосизма. Независимо от това тя не е еклектика, а цялостен и интегриран метод с оригинални виждания за личността, нейното функциониране, разстройство и пътища за терапевтично повлияване. Сам Пърлз считал гещалт-терапията заекзистенциален подход, макар в него да присъстват феноменологични и хуманистични моменти.
Основни положения
Водеща идея във философията на Гещалт-терапията е представата за човека като единен организъм.
Не човек има организъм, а самият той е организъм, съставен от тяло разум и душа. Противно на дуалистичното разделяне на психическо и физическо, Пърлз приема холистичния принцип за тяхното единство, съчетаващо диалектически противоположности. В този смисъл емоционално-рационално, инфантилно-зряло, биологическо-културно, според него са лъжливи дихотомии. Гещалт-терапията се основава на възгледа за организма като всеобхватно цяло, което взаимодейства със средата, стремейки се да поддържа равновесие (хомеостаза). Такова равновесие обаче е невъзможно поради непрекъснатото въздействие на различни фактори, които нарушават баланса. Такива са външните изисквания от средата и вътрешните потребности на самия организъм, който реагира с обратната тенденция за възстановяване на баланса. Това се нарича саморегулация. Животът, в това число психическата дейност е непрекъсната смяна на неустойчивост и равновесие. Главната причина за нарушаване на това равновесие са потребностите, като осъзнати желания или като несъзнаван дискомфорт. Потребностите възникват спонтанно, но тяхното дълбоко основание е стремежът на организма за самоактуализация: “Всеки човек, всяко растение и всяко животно има една вродена цел – да се реализира.” Воден от тази идея организмът избира във всеки момент доминираща актуална потребност. В термините на гещалт-психологията тя се определя като фигура, като всички останали, неактуални стават фон.
Наличието на фигурата е важно условие за насочване на енергията на организма към осъзнаване и удовлетворяване на потребността, чрез правилен избор на нужното от средата. Пърлз определя реализирането на потребностите като “завършване на гещалт”. При нормално действие човек управлява себе си и средата така, че потребностите, проявени като ясни фигури се удовлетворяват и гещалта се завършва. На негово място се появява нова потребност и нов незавършен гещалт. Така движейки се от потребност към потребност организмът обезпечава своето оцеляване, саморегулация и развитие. В живота обаче, саморегулацията се ограничава от различни норми, обстоятелства и намеси на други хора. Така някои гещалти остават непълни. Те като неудовлетворени потребности, неотреагирани чувства или незавършени ситуации преминават от миналото в настоящето, предизвикват душевен смут, неадекватно поведение и правят психическия живот проблематичен. Според Пърлз и сътрудниците му, натрупването на непълни гещалти води до блокиране на самоактуализацията е се явява фактор за патология.
При удовлетворяването на потребностите организмът взаимодейства със заобикалящата го среда осъществявайки контакт. Зоната на това взаимодействие се определя като граница на контакта. Тя съществува само в контекста на срещата на организма и средата, и изчезва когато контакта се прекрати.
Тази граница е мястото на “психологическите събития” и там възниква гещалта. Според ситуацията човек може да я премества навън или навътре в себе си, както и да я заличава. Здравият организъм се движи свободно от пълния контакт до избягването, а проблемният несъзнавано прилага механизми за регулиране границата на контакта, които в повечето случаи са патогенни. Важно условие за личностния ръст и зрялост на организма е осъзнаването. Всички усещания, чувства, възбуди, формиране на гещалти и съществяване на контакт при нормалния индивид се характеризират с осъзнатост. Така поведението се явява в съгласие със собствените потребности, а не с външни изисквания и задължения, а контактът се осъществява без загуба на индивидуалността. При липса на осъзнатост организма действа инстинктивно в опитите си да контролира контакта.
Най-честите механизми, водещи до нарушаване границата на контакта са:
Конфлуенция (сливане) – Представлява несъзнавано отъждествяване с нещо или някои. Проявява се като затруднение в различаване на себе си и средата. Сливането заличава (размива) границата на контакта и го препятства. Конфлуираният индивид изпитва непрестанно потребност от одобрение и не може да изрази собствените си чувства поради страх от конфликт.
Противоположна на сливането е изолацията.
Интроекцията е невротически механизъм, чрез който индивидът приема норми, начини на поведение и убеждения, които не са негови. При него границата на контакта се премества вътре в организма. В този смисъл социализацията е съответствие на поведението с интроицираните норми и правила, които противостоят на здравите потребности. Собственият импулс при интроекцията е заличен от изискването на “принуждаващия авторитет”. Това в обществото се определя като самоконтрол. Но самоконтрол, които произтича от външни изисквания. Интроицирането на несъвместими или противоречащи идеи и правила води до личностна дезинтеграция.
Противоположно на интроекцията е отхвърлянето (отричането).
Проекцията е пренасяне във външния свят на неща, с които не може да се съвмести. Собствени желания и чувства се виждат в другите хора. Ако например човек се сърди на някого, но не разпознава тТези чувства, безсъзнателно ги пренася в него и остава с убеждението, че той му се сърди. Така на практика не се сблъсква с другия, а с част от себе си. При проекцията границата на контакта се премества навън в другите.
Пърлз различава три вида проекция: Огледална – намиране в другите на черти, които счита за свои, или иска да има. Катарзисна – преписване на другите на черти, които не харесва и не счита за собствени. Допълнителна – преписва на другите черти, които оправдават неговите собствени.
Патологическа форма на проекция е например ревността. Това е проекция на собствените желания за изневяра върху другия. Противоположна на проекцията е принадлежността. Тя също може да бъде патогенна, защото е свързана с приемане на отговорност за всичко върху себе си и повишена склонност към чувство за вина.
Ретрофлексията е патологичен механизъм, който се изразява в две тенденции. Първата е когато човек прави на себе си нещо, което би желал да направи на друг, а втората когато прави на себе си нещо, което би желал да му направят другите. Ретрофлексията е патологична когато стане привична форма на задоволяване на желанията. Важен белег за патогенност е нейната неосъзнатост и автоматично използване в социални ситуации. Най-ясен пример на ретрофлеския са формите на автоагресия. При ретрофлексията границата на контакта е преместена вътре в индивида, разделяйки го на две. При това самият контакт се губи, защото другата страна на практика е игнорирана и заместена с част от себе си.
Тези механизми според Пърлз са полезни и необходими за временно използване в конкретни ситуации. Когато станат привичен начин на несъзнавано регулиране границата на контакта те водят до неврози.
Механизми на разстройството
Според гещалт-терапията психическите проблеми се явяват в резултата на спиране или задръжка в процеса на самоактуализация, както го нарича Пърлз “нарушение на развитието” или “спиране на ръста”.
Това е следствие на съществуващите противоречия между потребностите на организма и изискванията на обществото, които обикновено са насочени срещу биологическите закони на саморегулация. За разлика от Фройд, Пърлз не счита този конфликт заложен изначално. Човекът според него не е антисоциален, защото има потребност от контакт със средата. “Нито един индивид- казва той- не е самодостатъчен.
Индивидът може да съществува само в средата, с която във всеки момент е едно цялостно поле.” Случва се, и то твърде често социално обусловеният самоконтрол да бъде за сметка на реализацията на собствената природа. Тогава човек реагира с различни поведения, опитвайки се да възстанови баланса между собствените потребности и социалните изисквания. При това несъзнателно измества границата на контакта. Ако същата отиде твърде много извън средата, става делинквент, а ако обществото навлезе твърде много в индивида става невротик. Неврозата в тези случаи се явява начин за предпазване от заплахата за съществуването на собствената индивидуалност. Невротичната личност според Пърлз не може да осъзнава своите потребности, да ги подрежда по значимост и реализира, затваряйки гещалти и освобождавайки място за нови. Тъй като не знае кои обекти от средата биха помогнали за удовлетворяване (позитивен кактексис) избягва всички и препятства контакта.
От нормални механизми за саморегулация, проекцията, интроекцията и ретрофлексията се превръщат в невротични защити, които пречат на самоопределянето.
Отъждествявайки се с другите. невротикът дезинтегрира собствената си личност, като самоактуализацията се подменя с актуализация на представата за себе си (какъв трябва да бъде).
Обща особеност на всяка невроза е изпитването на невротична тревога. Тя се явява в резултат на опитите на невротичната личност да потиска възбудата чрез самоконтрол.
Неврозата е конфликт между потребностите на организма и социума, но все пак макар и с изместена граница контакта е запазен. Ако същият бъде прекъснат за дълго, се губи връзката с действителността и човек не различава фантазиите от реалните събития. Това според Пърлз е проява на психоза, свързана с налудности и халюцинации.
Основи на психотерапията – Минко Хаджийски