Австрийският психиатър и основател на екзистенциалната анализа Виктор Франкъл говори за „ноогенна депресия” (Frankl, 1956). То се отнася до лица, които нямат очевидно емоционално разстройство и често демонстрират по-добро функциониране в личния и професионалния си живот. Обект на възхищение и завист от страна на техните приятели и съседи, те самите не преживяват съществуването си като смислено и не са способни да се наслаждават на успехите си.
Има и други хора, които се възприемат като „нормални” по традиционните психиатрични стандарти, макар че определени области от живота им демонстрират различни форми и степени на изкривяване на възприятията, емоциите, мислите и поведението.
В тези ситуации емпиричното себеизследване и психотерапия разкриват фактори, които лежат в основата на такива изкривявания и предлагат възможност те да се коригират.
На биографичното равнище това може да са конкретни травмиращи събития през детството, които пречат на доброто функциониране на пациента в определена област от живота и в даден сегмент от междуличностните му отношения. Това са факти, които са добре известни на традиционната динамична психотерапия.
Например травмиращо преживяване с родителския авторитет може да замърсява всички бъдещи взаимоотношения с висшестоящи и с други хора на властови позиции.
Усложнения в интимните емоционални взаимодействия със собствената майка или баща могат да причиняват непрекъснато появяващи се проблеми със сексуалните партньори.
Отсъствието на братя и/или сестри, съперничеството между децата в семейството или някои специфични проблеми с братята и сестрите могат да водят до трудности на човека с неговите връстници и равни по статус, независимо дали са съученици, приятели, събратя-войници или колеги.
Повторното преживяване и интегриране на фундаменталните травми могат да имат благотворен ефект върху засегнатия сегмент от живота на пациента.
Многобройни наблюдения подсказват, че доминираният от една от отрицателните перинатални матрици човек подхожда към живота по начин, който не само не успява да донесе удовлетворение, но в дългосрочен план може да е деструктивен и себеразрушителен.
Светът и собственият живот винаги се разглеждат от перспективата на дефицита. Това включва селективен фокус върху нещата, които липсват, които са неудовлетворяващи или погрешни, и в същото време носи неспособност или ограничена способност човекът да се наслаждава и да оценява съществуващото и да го използва в пълна степен.
Важно е да се подчертае, че това е модел, който действа независимо от външните обстоятелства и не може да се елиминира или коригира чрез постиженията, колкото и големи да са.
Този човек се чувства неудовлетворен от външния си вид, от способностите и таланта си, от постиженията, притежанията, славата или властта си, без значение каква е действителната ситуация – често в силно противоречие с мнението на другите хора.
Неуспехът да се постигне определена цел, от която се е очаквало удовлетворение, увековечава илюзорното убеждение, че щастието зависи от външни фактори.
В този случаи човекът обикновено приема, че успехът ще има значение. Когато е постигната обаче, целта обикновено не носи очаквания психологически резултат.
В тази мисловна рамка другите хора се разглеждат като конкуренти, а природата – като нещо враждебно, което трябва да се завладее и контролира.
Важно е да се подчертае, че развитието на описаните по-горе промени не означава задължително загуба на интерес към творческите дейности. В повечето случаи е вярно обратното.
След като човекът има на разположение повече енергия, работата може да е много продуктивна, да се извършва без усилия и да тече свободно, ако той я смята за съвместима с новата му житейска философия. От време на време се наблюдава тенденцията индивидът да се отказва от някои дейности, които изглеждат неподходящи или в миналото са били преследвани заради това, което днес изглежда като погрешна мотивация.
Приключението да откриеш себе се – Станислав Гроф