Тъй като майката създава детето в тялото си, областите, които то асоциира с нея, са вътрешните, а тези, асоциирани с бащата – външните. Естествено майката се радва на специална близост с детето си, когато то е все още в утробата й, и удължава това взаимоотношение и след като то се роди. Сменя пелените на бебето, гушка го, люлее го, за да заспи, и му пее. Накратко, с директния си достъп до неговото тяло тя всячески го насища със себе си.
Бащата, от друга страна, често остава вън. Неговата сперма навлиза в жената отвън и непосредствено след раждането той отново е изтикан настрана – жена му се „залепва“ за бебето като нейно лично притежание. Планът обаче е бил и двамата да имат детето като двойка. Оставането на бащата отвън може да не го разстрои: още една уста, която трябва да се храни – това може да означава, че трябва да работи по-упорито от преди, и в този случай той приема ситуацията. Ако не я приеме обаче, може да установи, че е фрустриран, „осуетен баща“, който е държан настрана от тялото на детето си от силното чувство за собственост на жена си. Във всеки случай, докато детето продължи да живее в семейната среда, ситуацията вероятно в основни линии ще си остане същата – ще има силен контакт с майка си и много слаб с баща си.
Основният резултат от това е, че синът няма да се развие положително по отношение на тялото на баща си и по-скоро ще се развие отрицателно срещу тялото на майка си и срещу женското тяло по принцип. На този етап любовната история между майката и сина се превръща в борба за власт и синът започва своята война срещу жените. Смехотворното по отношение на тази война е, че произтича от абсолютно недоразумение: царството на тялото, на сетивата и на чувствата се смята за принадлежащо изключително на жените, а царството на ума, на външния свят и на работното място се свързва изключително с мъжете. Чувствеността и чувствителността са човешко наследство, което със сигурност не принадлежи единствено нито на мъжете, нито на жените.
На дори още по-дълбоко равнище това причинява катаклизми в начина, по който мъжете разглеждат телата си, и води до потискане на цялата чувственост и „ телесност”. Във вижданията на сина мъжете не могат да си позволят да докосват, милват, миришат, чувстват, да се смеят или да плачат, защото това са неща, които той е виждал само майка му да прави. Юношата ще се опитва да отрече, че има тяло. Той дори ще се опита да потисне силния, зараждащ се полов нагон, който се смята грешен. По-късно в живота, когато се люби, ще се концентрира върху гениталното удоволствие и внимателно ще следи възбудата или игривостта му да не надскочат ерогенните зони от страх, че действа прекалено много като жена. Само когато е напълно сам, той ще си позволи чувствеността, която смята за грешна. Иначе ще се ангажира във форми на удоволствие, които позволяват на мъжете да бъдат чувствени, без да бъдат възприемани като мамино детенце – например оценяването на добрата храна и изтънчените вина.
Отсъстващи бащи, изгубени синове – Ги Корно