Нашият „гласов” орган е привилегирован по отношение на останалите органи, доколкото той представлява „органът” на всеки човек. Освен съдържанието той изразява и определено настроение, респ. нагласата, установила се за по-продължително време. На практика всички хора придават и друго значение на гласовия регистър, макар дори в съня си де не са помисляли за тълкуване на органни функции и симптоми. Затова тълкуванията в тази област се правят особено лесно и са ни познати.
Когато не подхожда на телесната структура, гласът се превръща в симптом. Той твърде рано предупреждава, че нещо не е в ред, че не е настроено и в този смисъл е по-откровен от онези тонове, на които сам не дава гласност. Тихият, сякаш издъхващ глас, е толкова необичаен за здрава и висока снага, колкото дълбокият обемен глас за нежно и фино структурирано тяло. Докато с първия случай се сблъскваме често, вторият се среща значително по-рядко. В едно слабовато тяло липсва резонатор за постигане на дълбочина и обемност. Възможно е обаче и да не се възползваме от силния резонатор, като не допускаме гласа си извън рамките на неговите възможности.
Издаваният от добре сложено тяло писклив глас говори за собственик, който не се решава да използва и защитава своите възможности. Той не позволява на гласа си да се издигне на нивото на тялото. Това свидетелства както за страх от собствената сила и въздействие, така и за дистанциране от телесното. За разлика от външното проявление, вътрешната нагласа е страхлива и лишена от самочувствие. Треперещият глас също издава страх, но в определени случаи може да вибрира и от вътрешно напрежение или покъртеност. Родствен с него е беззвучният глас, свойствен за смутени и обезкуражени хора, които отрано са се покорявали и не са успели да развият своите сили, нито да си създадат собствен облик.
Дрезгавият глас се предизвиква от раздразнени гласни струни и непризнавано раздразнение. Той може да бъде доказателство, че неговият собственик отдавна иска да изкрещи, без обаче действително да го направи от все сърце. Гласът звучи превъзбудено – или защото се е разкрещял недостатъчно, или защото роптаенето непрекъснато е потискано.
Пресипналостта показва, че гласът произхожда от областта на шията или главата, но не от корема или сърцето. Хора с подобни гласове не застават с цялата си същност зад изявленията и постъпките си. Успоредно с говорния импулс, в стърженето на гласа едновременно се усеща и съпротива. Онзи, който въпреки простудата не се отказва от приказки, бързо пресилва. Всъщност му е дошло до гуша и с най-голямо удоволствие би желал да не чува, вижда и помирисва, а напълно да изключи. Един горещо-трескав глас пресилва само когато човек е говорил прекомерно много за съществуващите обстоятелства. При отсъствието на собствен телесен резонатор откликът на гласа у слушателите е съмнителен. Колкото е по-дрезгав и стържещ, толкова по-недостоверно звучи.
Пресипналостта може да стигне до пълно беззвучие (афония) – симптом за повечето заболявания на ларинкса, водещи от възпалението през парализата към тумора. Да нямаш глас не означава единствено да си лишен от правото на глас в политически смисъл. Напълно отказалият глас намеква за непризнавано обезсилване и обезправяване. На преден план това би могло да бъде свидетелство за физическо стесняване, предизвикано например от нараснала гуша. На заден план обаче обикновено се откриват душевни проблеми.
Учителите и певците често страдат от пресилване и по този начин сигнализират както за претоварения си глас, така и за невъзможността от пълно разкриване на гласовите си възможности. Много често несвързаните възли на настроението се превръщат във възелчета по гласните връзки, така че последните не могат да се затворят плътно. Доказателството, че в случая хирургическата намеса не е най-мъдрото решение, представляват певците, които многократно са се подлагали на подобни операции, без да прекъснат съпротивата на гласните връзки срещу нехармоничния глас. Организмът нетърпеливо затяга проблемния възел почти на същото място. Но ако възелът се пръсне в друг аспект, гласът може да разгърне своите възможности по-силно и пълноценно от всякога. Много често именно дихателните упражнения развръзват възела и позволяват на засегнатия да извика с пълен глас. Чрез дъха като „изблик на душата” могат да се раздвижат истинските настроения.
Задачата на пресипналия очевидно се състои в неговото притихване и приучаване в мълчание, което на телесно ниво предизвиква отпускане и отпочиване, а на душевно – вглъбяване. Това е необходимо, ако изявленията трябва да се понесат от цялостната личност и цялото нейно ниво. Едва тогава и гласът е в състояние да издържи.
Глас, който слива думите, е трудно разбираем. Там, където околните не разбират, възниква въпросът: дали говорещият изобщо иска да чуят гласа му и дали гласува за онова, което казва. Дали изобщо са ясни мислите, скрити в толкова неразбираемо изговореното? Този сраснал и сливащ отделните думи една в друга глас издава и недиференцирано мислене. Говорещият се носи по течението на речта и се страхува да излезе на брега, защото изреченото би могло да се изтълкува не като приказване, а като празни приказки. Той очевидно не желае да се обвърже с казаното, становището му не е достатъчно твърдо, сигурно и ясно, за да го обяви на висок и силен глас.
В подобно направление е насочен и несигурният, насечен говор. Заедно с прошепнатото съдържание, всяка прошепната дума на шепнещия сякаш допълва: „Моля те, само не ме закачай, няма да ти сторя нищо.” Подчертаната кротост веднага натрапва въпроса за своята истинност и събужда съмнението, че иска да прикрие вълк в овча кожа. Подобен е случаят с плачливо-треперещия глас, зад който не се крие никаква настойчивост. Ако такава настойчивост все пак съществува и нейният по-висок изказ е възпиран от страх, това се долавя от сподавения шептящ тембър, респ. от обвинителния привкус на хленченето.
Който говори безизразно и ненастойчиво, а предпочита да се спаси в кроткото изказване от страх пред изразната сила, неговата задача действително е кротостта. Той обаче би трябвало да разпознае собствената си кротост като неистинска или половинчата – и недомлъвката не е пълно мълчание. Тихите звуци представляват за него задача и възможност да намери себе си. Едва тогава истинската същност получава своя шанс. В противен случай засегнатият ще си остане вълк в овча кожа. Ако изцяло навлезе в овчата същност, – макар и само с опитна цел – той ще забележи в себе си много повече и различни неща. Но ако продължи да се прави на овца, съществува опасност някога действително да се превърне в такава и никога да не забележи собствената си кротост. Напротив: ако открие у себе си и вълчата природа, като отдаде и на нея необходимото, от сподавяната кротост ще избликне освободената чистота, която може да се изрази или като блага и нежна, или като ръмжаща застрашително.
Гръмогласният, който винаги кънти заплашително високо, също се превръща в симптом. Той често заглушава всякакви по-нежни пориви – или просто ги надвиква. Онзи, който винаги ехти като мощно оръдие и стените се тресат от тътена, не само разстройва околните – самият той е разстроен. Настроението е променливо чувствително; гласното изразяване има нужда от съзвучие със съответния миг. Дори при пословично шумния тръбач може да става дума само за шумен или дръзко любезен тип. Ако веднъж се отдаде напълно на своята веселост и я почувства дълбоко в себе си, той би могъл по-късно да я изрази и по този начин да се освободи за нови настроения в друга ситуация.
Съскащият глас издава змийска същност – при това чрез онази дълбока символика, свойствена на това влечуго още от библейските времена. Тук се намесва не само нечестността на раздвоения език, а също изкушението и съблазънта. Да просъскаш нещо някому – това носи едновременно полъха на опасност и заговор – както впрочем и самият съскащ глас. На противоположния полюс са открито и ясно произнесените думи, които не се стесняват от публичност.
Съблазнителното звучи – или по-скоро дере – и в хрипкавия глас, който издава прекалено бурния живот на неговия собственик. Пушачите, които постоянно опушват своя ларинкс, често имат възможност да се възползват от този многозначителен тонален регистър. Хрипкавият глас показва не толкова нечия невъзможност за гладко изказване, а по-скоро издава наличието на определена съпротива. Ако гласът е грапав като ренде, се усеща напрежението при говора. Разрешението се крие в действителното вслушване във вътрешните противоречия.
Пронизителният глас предварително се опитва да спечели онова уважение и внимание, което човек трудно би постигнал само чрез съдържанието на казаното. За прототип на подобен глас може да ни послужи барабанчикът от романа на Гюнтер Грас „Тенекиеният барабан”. Когато всичко пропада и той не може да си пробие път с брутално и войнствено думкане, стъклата на прозорците зазвънтяват от неговия пронизителен писък.
Задушеният глас е обагрен с онова, което сам е задушил. Може да са потиснати както сълзи, така и ярост или гняв. Угнетеният глас винаги е отражение на душевна угнетеност.
Влажният изказ е не толкова гласов, колкото изразен проблем. Макар и откровено безобиден, симптомът е твърде омразен поради своята натрапваща се символика. Тук някой просто „изплюва“ агресията си. Във всеки случай гласът му достига до слушателите, което не би му се удало толкова лесно по друг начин. Зад всичко се крие особено напрежение и опит за убедителна артикулация. Дали пък вместо този детински начин не е по-добре за засегнатите да рискуват и да изразят необходимата острота и стегнатост именно чрез съдържанието?
Ако искаш да си в съзвучие с гласа си, неизбежно трябва да се оставиш на съответните чувствени равнища, да ги изживееш и да говориш чрез тях. Само тогава съществува възможността свободно да се откриеш към всякаква нагласа.
Въпроси:
1. Верен ли е гласът ми? Отглас ли е той на моите постъпки, на професионалното ми и обществено положение, на съдбата ми?
2. Дали гласът ми напира да се извиси, или се спотайва? и Съответства ли той на действителните ми претенции в живота?
3. Мога ли да се доверя на гласа си и да говоря свободно? Стигам ли чрез него до събеседниците си?
4. Когато се противопоставям на нещо, успявам ли да се изкажа?
5. Кое основно чувство потиска гласа ми? Съответства ли то на моята душевна нагласа?
6. Задържам ли се дълго в съзвучие с определени настроения, или съм открит към всеки сегашен миг?
7. Какво носи моят глас освен послания?
Болестта като език на душата – Рюдигер Далке