Инструменти, препятствия и разширяване на Аза

Инструменти, препятствия и разширяване на Аза


Когато наблюдаваме света, ние смятаме, че виждаме обекти или предмети, но в действителност не е така.

Човешката система от въз­приятия превръща взаимносвързания, сложен и многопластов свят, който обитаваме, не толкова в предмети сами по себе си, колкото в полезни предмети (или обратното, предмети, които пречат). Това е необходимото практично опростяване на света. Чрез тясната опре­деленост на предназначението ние преобразуваме почти безкрайната сложност на веществения свят.

Ето как конкретното виждане помага на света да се разкрива по един разбираем начин. Това е съвсем раз­лично от обективното възприемане на предметите.

Опознавайки веществения свят, ние не виждаме безполезни обекти, на които едва по-късно приписваме смисъл. Ние директно възприемаме тяхното предназначение.

Виждаме пода, по който можем да вървим, вратата, през която можем да преминем, и стола, на който можем да седнем. Тъкмо затова към последната категория спадат и фотьойлът, и горският пън, макар че едното по нищо не при­лича на другото.

Ние виждаме камъка, защото можем да го хвърлим, облака, защото от него може да завали, ябълката, защото става за яде­не, и чуждите автомобили, защото ни засичат и дразнят.

Всъщност ние виждаме инструменти и препятствия, а не обекти или предмети. Нещо повече, ние виждаме инструментите и препятствията, които са ни „под ръка“, в непосредствената околна среда, и това ги прави особено полезни (или опасни) от гледна точка на нашите нужди, спо­собности и ограничени възприятия. С

ветът се разкрива пред нас като нещо, което можем да използваме, или като среда, в която можем да се придвижваме – а не като нещо, което просто съществува.

Ние виждаме лицата на хората, с които разговаряме, защото се налага да общуваме и да взаимодействаме с тези хора. Но не вижда­ме микрокосмоса от клетки, клетъчни органели, молекули и атоми, които ги изграждат.

Не виждаме и макрокосмоса, който ги заобикаля: членовете на семейството и приятелите, образуващи непосредстве­ния им социален кръг, икономиката, в която участват, и цялата околна среда, която обитават. И последно, но също толкова важно, ние не ги възприемаме в целия ход на времето.

Възприемаме ги в тясното, непосредствено и вълнуващо сега, а не на фона от всички вчерашни и утрешни дни, които също са част от тях, може би много по-важна от това, което са сега. Това е единственият начин, по който можем и трябва да възприемаме света. В противен случай бихме се побъркали.

Наблюдавайки света около нас, ние виждаме точно толкова, кол­кото е достатъчно, за да предприемаме действия и да реализираме плановете си.

Това „достатъчно“ е действителността, която обита­ваме.

Това е радикално, функционално и несъзнателно опростяване на света – тоест нашата представа за света, която съвсем естествено бъркаме с обективния свят. Но предметите, които виждаме, присъст­ват наоколо и с друга цел, различна от субективната, конкретна цел на нашето опростено възприятие.

Те съществуват в сложна, разност­ранна взаимовръзка, а не като очевидно отделни, самостойни, неза­висими предмети. Ние възприемаме не самите предмети, а тяхната практическа полза и предназначение, и така ние ги опростяваме достатъчно, за да станат достатъчно разбираеми. Именно затова е толкова важно да определяме точно и ясно целите си. В противен случай ще се изгубим в сложната реалност на заобикалящия ни свят.

Това се отнася и за начина, по който възприемаме себе си, своята индивидуална личност.

Заради особеностите на нашето възприятие ние смятаме, че повърхността на кожата е границата, където свършва личността. Но ако се замислим, ще осъзнаем колко условна е тази граница. Щом се промени контекстът, в който се намираме, се про­меня и това, което е вътре в нас, в обвивката на кожата.

Когато из­вършваме дори най-елементарното действие, като това да вземем от­вертка, мозъкът автоматично прави нужните настройки, за да включи отвертката в очертанията на тялото ни. С края на отвертката ние можем буквално да „опипваме“ предметите. Щом протегнем ръка­та, в която държим отвертката, ние автоматично вземаме предвид и нейната дължина. С върха ѝ можем да изследваме всякакви отвори и процепи и да разбираме какво „напипваме“. Освен това моментално приемаме отвертката, която държим, като „нашата“ отвертка и разви­ваме собственическо чувство. Това се отнася и за другите, много по-сложни инструменти, които използваме в далеч по-сложни ситуации. Автомобилът, който шофираме, незабавно и автоматично се превръ­ща в част от нас. Ето защо, ако ядосаме някой минувач и той удари с юмрук по покрива, ние го приемаме лично. А това невинаги е разум­но. Но без да разширим своя Аз, включвайки в него и автомобила, би било невъзможно да шофираме.

Разтегливите граници на нашия Аз могат да обхващат и други хора – членове на семейството, партньори и приятели.

По тази при­чина майката е готова да се пожертва за децата си. Възприемаме ли баща си, сина си или партньора си като неделима част от нас, каквато е ръката ни например? На този въпрос можем да си отговорим отчасти, като се запитаме:

Кое сме по-склонни да изгубим?

Кое бихме пожерт­вали, за да запазим другото?

Ние се упражняваме в това постоянно разширяване – в тази трайна обвързаност, – като се идентифицираме с измислените герои от книгите и филмите. Техните успехи и загуби бързо и убедително се превръщат в наши. Може да седим на дивана вкъщи и в същото време да странстваме из множество алтернатив­ни реалности, като се учим да разширяваме своя Аз и изпробваме най-различни възможни пътеки, преди да изберем тази, по която ще поемем. Потопени в измисления свят, можем да се превърнем в съз­дания, каквито дори не съществуват. В магичното пространство на киното с едно мигване на окото можем да станем всевъзможни фан­тастични същества. Обгърнати от мрака на киносалона, пред ярко примигващите образи ние се превръщаме във вещици, супергерои, извънземни, вампири, лъвове, елфи или дървени марионетки. Чувст­ваме това, което чувстват и те, и с радост си плащаме за тази приви­легия дори когато изпитваме мъка, страх или ужас.

Същото явление, но в много по-крайна форма, се наблюдава и когато се идентифицираме не с отделен герой от измислена история, а с цяла група от хора – например по време на състезание.

Замислете се какво става, когато любимият ви отбор спечели или изгуби важна среща срещу своя заклет противник. Печелившият гол вдига на крака цялото множество от фенове в идеален синхрон, без всякакво учас­тие на мисълта. Сякаш нервните им системи са свързани директно с играта, която се развива пред очите им. Феновете приемат много лично победите и пораженията на отбора си, носят фланелки с името на своя фаворит и често пъти отбелязват тези победи и поражения с много повече ентусиазъм от подобни събития, които „реално“ се случват в живота им.

Това идентифициране протича на много дълбо­ко ниво, включително на биохимично и неврологично. Тези замест­ващи преживявания за победа и поражение повишават или съответно понижават тестостерона при феновете, които „участват“ в състеза­нието. Способност­та да се идентифицираме се проявява на всяко равнище на Битие­то.

По същия начин, ако имаме силно развито патриотично чувство, държавата ни е не просто важна за нас. Държавата – това сме ние. Понякога, за да запазим нейната неприкосновеност, сме готови да по­жертваме в битка дори своя по-малък личен Аз. През по-голямата част от човешката история тази готовност за саможертва се приема с уважение като проява на храброст, като част от нашия човешки дълг. Този факт, колкото и парадоксално да звучи, е пряко следствие не от човешката агресивност, а от нашата изключително социална природа и готовност за съдействие. Когато в представата за себе си включва­ме семейството, отбора и страната си, тази готовност за съдействие се превръща в естествена реакция, произтичаща от същите дълбоко вкоренени механизми, които ни карат (и нас, и всички други съще­ства) да защитаваме живота си.


Джордан Б. Питърсън – 12 ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТА Противоотрова срещу хаоса