Когато наблюдаваме света, ние смятаме, че виждаме обекти или предмети, но в действителност не е така.
Човешката система от възприятия превръща взаимносвързания, сложен и многопластов свят, който обитаваме, не толкова в предмети сами по себе си, колкото в полезни предмети (или обратното, предмети, които пречат). Това е необходимото практично опростяване на света. Чрез тясната определеност на предназначението ние преобразуваме почти безкрайната сложност на веществения свят.
Ето как конкретното виждане помага на света да се разкрива по един разбираем начин. Това е съвсем различно от обективното възприемане на предметите.
Опознавайки веществения свят, ние не виждаме безполезни обекти, на които едва по-късно приписваме смисъл. Ние директно възприемаме тяхното предназначение.
Виждаме пода, по който можем да вървим, вратата, през която можем да преминем, и стола, на който можем да седнем. Тъкмо затова към последната категория спадат и фотьойлът, и горският пън, макар че едното по нищо не прилича на другото.
Ние виждаме камъка, защото можем да го хвърлим, облака, защото от него може да завали, ябълката, защото става за ядене, и чуждите автомобили, защото ни засичат и дразнят.
Всъщност ние виждаме инструменти и препятствия, а не обекти или предмети. Нещо повече, ние виждаме инструментите и препятствията, които са ни „под ръка“, в непосредствената околна среда, и това ги прави особено полезни (или опасни) от гледна точка на нашите нужди, способности и ограничени възприятия. С
ветът се разкрива пред нас като нещо, което можем да използваме, или като среда, в която можем да се придвижваме – а не като нещо, което просто съществува.
Ние виждаме лицата на хората, с които разговаряме, защото се налага да общуваме и да взаимодействаме с тези хора. Но не виждаме микрокосмоса от клетки, клетъчни органели, молекули и атоми, които ги изграждат.
Не виждаме и макрокосмоса, който ги заобикаля: членовете на семейството и приятелите, образуващи непосредствения им социален кръг, икономиката, в която участват, и цялата околна среда, която обитават. И последно, но също толкова важно, ние не ги възприемаме в целия ход на времето.
Възприемаме ги в тясното, непосредствено и вълнуващо сега, а не на фона от всички вчерашни и утрешни дни, които също са част от тях, може би много по-важна от това, което са сега. Това е единственият начин, по който можем и трябва да възприемаме света. В противен случай бихме се побъркали.
Наблюдавайки света около нас, ние виждаме точно толкова, колкото е достатъчно, за да предприемаме действия и да реализираме плановете си.
Това „достатъчно“ е действителността, която обитаваме.
Това е радикално, функционално и несъзнателно опростяване на света – тоест нашата представа за света, която съвсем естествено бъркаме с обективния свят. Но предметите, които виждаме, присъстват наоколо и с друга цел, различна от субективната, конкретна цел на нашето опростено възприятие.
Те съществуват в сложна, разностранна взаимовръзка, а не като очевидно отделни, самостойни, независими предмети. Ние възприемаме не самите предмети, а тяхната практическа полза и предназначение, и така ние ги опростяваме достатъчно, за да станат достатъчно разбираеми. Именно затова е толкова важно да определяме точно и ясно целите си. В противен случай ще се изгубим в сложната реалност на заобикалящия ни свят.
Това се отнася и за начина, по който възприемаме себе си, своята индивидуална личност.
Заради особеностите на нашето възприятие ние смятаме, че повърхността на кожата е границата, където свършва личността. Но ако се замислим, ще осъзнаем колко условна е тази граница. Щом се промени контекстът, в който се намираме, се променя и това, което е вътре в нас, в обвивката на кожата.
Когато извършваме дори най-елементарното действие, като това да вземем отвертка, мозъкът автоматично прави нужните настройки, за да включи отвертката в очертанията на тялото ни. С края на отвертката ние можем буквално да „опипваме“ предметите. Щом протегнем ръката, в която държим отвертката, ние автоматично вземаме предвид и нейната дължина. С върха ѝ можем да изследваме всякакви отвори и процепи и да разбираме какво „напипваме“. Освен това моментално приемаме отвертката, която държим, като „нашата“ отвертка и развиваме собственическо чувство. Това се отнася и за другите, много по-сложни инструменти, които използваме в далеч по-сложни ситуации. Автомобилът, който шофираме, незабавно и автоматично се превръща в част от нас. Ето защо, ако ядосаме някой минувач и той удари с юмрук по покрива, ние го приемаме лично. А това невинаги е разумно. Но без да разширим своя Аз, включвайки в него и автомобила, би било невъзможно да шофираме.
Разтегливите граници на нашия Аз могат да обхващат и други хора – членове на семейството, партньори и приятели.
По тази причина майката е готова да се пожертва за децата си. Възприемаме ли баща си, сина си или партньора си като неделима част от нас, каквато е ръката ни например? На този въпрос можем да си отговорим отчасти, като се запитаме:
Кое сме по-склонни да изгубим?
Кое бихме пожертвали, за да запазим другото?
Ние се упражняваме в това постоянно разширяване – в тази трайна обвързаност, – като се идентифицираме с измислените герои от книгите и филмите. Техните успехи и загуби бързо и убедително се превръщат в наши. Може да седим на дивана вкъщи и в същото време да странстваме из множество алтернативни реалности, като се учим да разширяваме своя Аз и изпробваме най-различни възможни пътеки, преди да изберем тази, по която ще поемем. Потопени в измисления свят, можем да се превърнем в създания, каквито дори не съществуват. В магичното пространство на киното с едно мигване на окото можем да станем всевъзможни фантастични същества. Обгърнати от мрака на киносалона, пред ярко примигващите образи ние се превръщаме във вещици, супергерои, извънземни, вампири, лъвове, елфи или дървени марионетки. Чувстваме това, което чувстват и те, и с радост си плащаме за тази привилегия дори когато изпитваме мъка, страх или ужас.
Същото явление, но в много по-крайна форма, се наблюдава и когато се идентифицираме не с отделен герой от измислена история, а с цяла група от хора – например по време на състезание.
Замислете се какво става, когато любимият ви отбор спечели или изгуби важна среща срещу своя заклет противник. Печелившият гол вдига на крака цялото множество от фенове в идеален синхрон, без всякакво участие на мисълта. Сякаш нервните им системи са свързани директно с играта, която се развива пред очите им. Феновете приемат много лично победите и пораженията на отбора си, носят фланелки с името на своя фаворит и често пъти отбелязват тези победи и поражения с много повече ентусиазъм от подобни събития, които „реално“ се случват в живота им.
Това идентифициране протича на много дълбоко ниво, включително на биохимично и неврологично. Тези заместващи преживявания за победа и поражение повишават или съответно понижават тестостерона при феновете, които „участват“ в състезанието. Способността да се идентифицираме се проявява на всяко равнище на Битието.
По същия начин, ако имаме силно развито патриотично чувство, държавата ни е не просто важна за нас. Държавата – това сме ние. Понякога, за да запазим нейната неприкосновеност, сме готови да пожертваме в битка дори своя по-малък личен Аз. През по-голямата част от човешката история тази готовност за саможертва се приема с уважение като проява на храброст, като част от нашия човешки дълг. Този факт, колкото и парадоксално да звучи, е пряко следствие не от човешката агресивност, а от нашата изключително социална природа и готовност за съдействие. Когато в представата за себе си включваме семейството, отбора и страната си, тази готовност за съдействие се превръща в естествена реакция, произтичаща от същите дълбоко вкоренени механизми, които ни карат (и нас, и всички други същества) да защитаваме живота си.
Джордан Б. Питърсън – 12 ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТА Противоотрова срещу хаоса