Честото изчервяване е феномен, който се опитва да доведе до съзнанието на засегнатия една тема, по отношение на която той се затваря в себе си.
Обикновено става дума за безобидно подмятане, което просто витае във въздуха например скрито в някакъв виц. Засегнатите се опитват да игнорират темата – например да се правят, че не разбират вица – или поне че нямат нищо общо с него.
Всъщност биха предпочели да потънат в земята или да станат невидими, но кожата – или цветът на лицето
им – издава чрез изчервяването, че те имат общо именно с това. Тяхната „червена до пръсване тиква” магически привлича вниманието върху себе си.
Колкото повече засегнатият „се наежва” против ситуацията и се стреми да уталожи възбудата, толкова по-червено и горещо става лицето му.
То оповестява конфузната истина като истински морски фар.
Дори самата тема вече се намеква от „червения фенер”, който изпраща на околния
свят същото послание за съответното увеселително заведение.
Онова, което засегнатите не желаят да признаят за истина, кожата на лицето им не пропуска да обяви публично.
Задачата е съвсем ясна. Едва когато обявим готовността си да признаем пренебрегваната тема, червеният фар ще се самоизключи. Онова, което се изживява естествено и нормално, не може да предизвика по лицето срамежливо зачервяване.
Ако човек сам може да разкаже съответния виц, без да се засрами, темата вече е интегрирана и предупредителният сигнал е изключен. Натоварената най-вече със страх и конфузност тема сега се изживява открито и спокойно, тя може да се включи в живота. В този смисъл дори толкова дребен и наглед безобиден симптом е в състояние да разбули важни за организма проблеми.
Въпроси:
- В кои житейски области се чувствам конфузно? От какво се срамувам?
- Какви мисли и чувства не мога да издържам?
- Кои ситуации искам да избегна на всяка цена?
- Какво бих искал – или би трябвало – да кажа в такива ситуации?
- Какво означава за мен обществото и мястото ми в неговия фокус?
- Как да изместя темата „еротика” от главата си и да я насоча към сърцето и
гениталиите?
„Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке