Какво би станало, ако престанем да лъжем? Какво би означавало това?
Ние сме ограничени в нашите познания. Принудени сме да вземаме решения тук и сега, без да сме напълно сигурни кои са най-добрите средства и цели.
Целта, амбицията, създава необходимата за действието структура.
Целта задава посоката, определя контраста с настоящето и критериите за оценяване.
Целта дава ясна представа за напредъка и формира мотивация.
Целта понижава усещането за тревожност, защото липсата на цел предполага и липса на критерии за оценка, а тогава даден факт може да означава всичко или да не означава нищо – но и двата варианта не способстват за душевното ни спокойствие.
Следователно, за да можем да живеем, ние трябва да мислим, да планираме, да задаваме граници и да формулираме аксиоми. Тогава как да изграждаме визия за бъдещето и да определяме посоката си, без да се поддаваме на изкушението на тоталитарната категоричност?
В определянето на целите може да ни помогне традицията. Разумно е да правим това, което други хора правят отдавна – освен ако нямаме много основателна причина за обратното. Следователно разумното поведение е да се образоваме, да започнем работа, да открием любовта и да създадем семейство. По този начин цивилизацията се самоподдържа.
Но колкото и традиционни да са нашите цели, ние трябва да се стремим към тях будно и осъзнато. Чудесно е, че имаме цел, но тя може да е погрешна. Както впрочем и планът, който сме съставили. Може да се отклоним от правия път, подведени от собственото си невежество или, нещо по-лошо, от скритата си порочност.
Следователно трябва да се „сприятелим“ с това, което не знаем, а не с това, което знаем.
Трябва да бъдем нащрек, за да уловим мига, в който грешим. Трябва първо да извадим гредата от своето око и чак тогава да се тревожим за сламката в чуждото. По този начин характерът ни укрепва и става достатъчно силен, за да понесе бремето на съществуването.
Древните египтяни са направили това откритие преди хиляди години, макар че познанието им остава скрито в древните драматични текстове. Те почитат Озирис, митологичен основател на египетската държава и бог на традицията. Сет, неговият зъл и коварен брат, го сваля от трона и го изпраща на заточение в подземното царство. В митологичния разказ египтяните вплитат откритието, че с течение на времето социалните структури закостеняват и са склонни да развият умишлена слепота. Озирис остава сляп за истинската природа на брат си дори когато е можел да я види. Сет изчаква и в най-удачния момент напада. Той убива Озирис, насича тялото му на парчета и разпръсва божествените останки из цялата страна. А духа му изпраща в изгнание в подземното царство. За Озирис става почти невъзможно да събере разпръснатите парчета.
За щастие, не се налага великият цар да се опълчи сам на злия узурпатор. Египтяните почитат и Хор, който е син на Озирис. Хор се изобразява в две сродни въплъщения: като сокол, надарен с по-остро зрение от всички живи същества, и с прочутия египетски символ на всевиждащото око. Озирис е традицията, древна и избрала да бъде сляпа. А Хор, неговият син, може и иска да вижда. Хор е богът на вечната бдителност – способност, която се различава от рационалността. Благодарение на своята бдителност Хор научава каквото е нужно и успява да победи коварния си чичо, макар и на висока цена. Двамата се изправят един срещу друг в ужасяваща битка. Преди да бъде надвит и прокуден в изгнание, Сет изтръгва едното око на племенника си. След като излиза победител от битката, Хор си връща окото и предприема нещо неочаквано: доброволно се спуска в подземното царство и предава окото на баща си.
Да видим какво означава това.
Първо, че срещата с коварството и злото е достатъчно страшна, за да унищожи дори зрението на един бог.
И второ, че бдителният син може да върне зрението на своя баща.
Културата винаги се намира в едно близко до смъртта състояние, въпреки че е създадена от духа на великите хора от миналото. Настоящето е различно от миналото. Мъдростта на миналото се обезценява или губи актуалност, колкото повече расте разликата между условията в настоящето и миналото. Това е естествено последствие от хода на времето и от свързаната с него неизбежна промяна. Но от друга страна, е вярно, че културата и нейната мъдрост може да бъде опорочена от доброволната, умишлена слепота и мефистофелските интриги. По този начин неизбежният функционален упадък на принципите, които сме наследили от нашите предци, се ускорява успоредно с моралния ни упадък, с това, че пропускаме целта в настоящето.
Ние носим отговорността да гледаме смело какво се случва пред очите ни и да се учим от него – дори когато гледката е ужасна, дори ужасът от видяното да разтърси съзнанието ни и да ослепи очите ни.
Зрението е особено важно, когато видяното ни разстройва и ни вади от равновесие, когато разклаща представите ни за това, което знаем и на което се осланяме. Зрението дава информация на индивида и обновява държавата.
По тази причина Ницше казва, че стойността на един човек се определя по това колко истина е в състояние да понесе.
Ние не сме само това, което знаем. Но и това, което можем да научим, стига да поискаме.
Ето защо не бива да жертваме това, което можем да бъдем, заради това, което сме сега. Никога не бива да се отказваме от по-доброто, което се крие в нас, заради сигурността, която вече имаме – не и ако сме зърнали (макар и за кратко) какво има отвъд тази сигурност.
Всяка частица новопридобито познание е една малка смърт. Всяко късче нова информация подлага на съмнение някое старо схващане, което трябва да се разтвори в хаоса, преди да се възроди като нова, по-добра идея. Умирането на старите убеждения понякога убива и нас. В такива случаи е възможно никога повече да не се възстановим, но ако все пак се съвземем, ние се променяме драстично.
Поставете си цели – дори да се колебаете какви трябва да бъдат.
Най-добрите цели са тези, които развиват характера и способностите, а не амбициите за статус и влияние.
В един момент може да изгубите статуса си, но характерът е нещо, което винаги носите със себе си и което ви помага да преодолявате несгодите.
След като знаете това, представете си, че имате обезопасително въже, което прехвърляте през скалата пред вас и полека-лека се издърпвате към нея. Придвижвайки се напред, наблюдавайте с изострено внимание. Пред себе си и пред другите изразете преживяното възможно най-ясно и точно. Така ще се научите да напредвате към целта по най-добрия и ефективен начин. И нещо изключително важно: не лъжете. Особено себе си.
Ако обръщате внимание на това, което правите и говорите, може да се научите да долавяте състоянието на вътрешна слабост и раздвоеност, които човек усеща, когато постъпва неправилно или говори неистини. Това е инстинктивно усещане, а не мисъл.
Ако се научите да обръщате внимание, вие ще напредвате към набелязаната цел. И нещо още по-важно, по този начин ще придобиете нужното познание, за да може тази цел да се трансформира. Тоталитаристът никога не си задава въпроса: „Ами ако преследвам грешната цел?“. Той приема целта като Абсолют. Тя прераства в негов бог и върховна ценност. Превръща се в двигател за емоциите и мотивацията му и започва да определя мислите му.
Всички хора служат на амбициите си. В този смисъл никой не е атеист. Просто има хора, които не знаят как се нарича богът, на когото служат.
Когато се отдавате напълно, сляпо и преднамерено на постигането на някаква амбиция, може изобщо да не откриете, че има друга цел, която ще послужи по-добре и на вас, и на света. Това е цената, която ще платите, ако не говорите истината.
Ако вместо това се научите да казвате истината, ценностите ви ще се трансформират, докато самите вие вървите напред. Ако попивате информацията, която животът разкрива в многообразните си проявления, ще се променят представите ви за това кое е важно. Това ще ви накара да смените посоката – постепенно или пък рязко и радикално.
Представете си следния сценарий. Записвате се да учите в инженерна специалност – но не по свое желание, а защото така искат родителите ви. Но вървейки срещу себе си, постепенно ще изгубите мотивация и накрая ще се провалите. Ще полагате усилия да се съсредоточите и да си наложите самодисциплина, но това не е достатъчно. Душата ще отхвърли тиранията на волята (как иначе да го кажем?). Каква е причината да се подчинявате? Може би не искате да разочаровате родителите си (макар че това и бездруго ще се случи, ако наистина се провалите). Може би се страхувате от неизбежния конфликт, който е единственият начин да извоювате свободата си. Или не желаете да се разделите с детската вяра, че родителите знаят всичко, и искате да продължите да вярвате, че има някой, който ви познава по-добре от вас самите и който знае всичко за живота. Това, което искате всъщност, е да се предпазите от абсолютната екзистенциална самота на индивидуалното Битие и от свързаната с него отговорност. Това е нещо напълно нормално и разбираемо. И все пак вие страдате – защото да бъдеш инженер е призвание, но не и вашето.
Един ден просто не издържате и напускате университета. Родителите ви са разочаровани. Някак свиквате да живеете с тази мисъл. Съветвате се единствено и само със себе си, макар че това значи да разчитате на собствените си решения. И така, завършвате философия. Приемате тежестта на грешките си. Сега вече наистина сте себе си. Отхвърляйки бащините представи за бъдещето, вие развивате свои собствени. По този начин израствате и когато родителите ви започнат да остаряват, се превръщате в тяхна опора. Така всички печелят. Но цената за тази двойна победа е конфликтът, породен от вашата истина.
За да продължите да живеете в съгласие с истината, която сама се разкрива пред вас, ще трябва да приемете и преодолеете конфликтите, които са присъщи за този начин на живот. Така ще продължите да израствате и да ставате все по-отговорни, както за малките неща (не подценявайте значението им), така и за големите. Ще подхождате още по-внимателно към новите, по-мъдро формулирани цели – нещо повече, ще ставате все по-мъдри в тяхното формулиране, като откривате неизбежните грешки и ги поправяте.
Усвоявайки мъдростта на опита, ще развивате все по-вярна представа за важните неща. Ще се освободите от мъчителните колебания и ще поемете по най-прекия път към доброто – добро, за което бихте останали слепи, ако в самото начало, напук на всички доказателства, се бяхте заинатили, че сте прави, абсолютно прави.
Какво е съществуването: добро или лошо? За да откриете отговора, трябва да поемете риск. Независимо дали живеете в истина или в лъжа, приемете последствията и сами си направете изводите.
Успехът на добрия пример винаги може да се обясни с късмета. Ето защо е необходимо да рискувате своя конкретен, индивидуален живот, за да откриете отговора. Именно този риск древните описват като жертване на личната воля за волята на Бог. Това не е акт на подчинение (не и в смисъла, който влагаме днес). Това е акт на смелост. Това е самият изследователски дух.
Тази идея може да се изрази по следния начин: всеки човек се нуждае от конкретна, специфична цел – амбиция и намерение, – за да ограничи хаоса и да придаде по-разбираем смисъл на живота си. Но всяка от тези конкретни цели би могла и трябва да бъде подчинена на една метацел, която е средство за формулиране и постигане на самите цели. Тази метацел може да бъде „живейте в истина“. Ето какво означава това:
„Постъпвайте така, че с всяко ваше действие да се придвижвате към една ясно изразена, определена и временна цел.
Създайте си такива критерии за провала и успеха, които са конкретни и ясни, поне за вас (а още по-добре и за другите, за да разбират какво правите и да преценяват действията ви заедно с вас).
Междувременно оставете и света, и духа ви да се развиват посвоему, докато вие изразявате истината и с думите, и с делата си“. Този подход съчетава и прагматичната цел, и най-смелата вяра.
Всичко започва с една малка лъжа. После идват още няколко, които да я подкрепят. Идва ред на изкривеното мислене, за да се избегне срамът, породен от лъжите. И още няколко лъжи, за да се прикрият последиците от изкривеното мислене. И тогава идва най-страшното. Повторението превръща тези вече неизбежни лъжи в автоматично, условно, структурно и неврологично обусловено „несъзнателно“ убеждение и стимул за действие. Следва разочарование, защото действието, основано на лъжата, не довежда до желания резултат. Това, че не вярваш в тухлените стени, не значи, че няма да си строшиш главата, ако се опиташ да минеш през някоя. А после ще се ядосваш на реалността за това, че е създала стената.
Така се появява високомерието и чувството за превъзходство, които неизбежно съпътстват съчиняването на успешни лъжи (хипотетично успешни – и точно тук се крие най-голямата опасност. Очевидно всички са повярвали на лъжата, следователно всички, с изключение на мен, са глупави. Всички са глупави и заблудени от мен, а това значи, че всичко може да ми се размине).