За нашите цели ще определим навика като пресечната точка между знанието, умението и желанието.
Знанието е теоретическата парадигма – какво да се направи и защо.
Умението е как да се направи, а желанието е мотивацията, искането да се направи.
За да се превърне нещо в навик, трябва да са налице и трите съставни части.
Може да съм неефективен в отношенията си с колегите, съпругата или децата си, защото непрекъснато им казвам какво мисля, без да се интересувам от тяхното мнение. И, ако не потърся помощта на някои принципи на човешките взаимоотношения, мога дори да не знам, че трябва да ги изслушвам.
Дори и да знам, че е необходимо да изслушвам другите, за да се разбираме добре, аз може да не притежавам необходимите умения за това. Аз може да не знам как да изслушвам друго човешко същество.
Но не е достатъчно да зная, че трябва да изслушвам и да зная как да изслушвам. Ако не искам да изслушвам, ако нямам такова желание, няма да имам такъв навик. За да се създаде навик, се изисква работа и в трите измерения.
Промяната „да бъдеш/да виждаш“ е процес нагоре – „битието“ променя „виждането“, което на свой ред променя „битието“ и така нататък, изкачвайки се нагоре по спиралата на израстването. Работейки над знанието, умението и желанието, ние можем да достигнем ново равнище на личностна и междуличностна ефективност, разделяйки се със старите парадигми, които са били извор на псевдосигурност в продължение на години.
Процесът понякога е болезнен.
Промяната трябва да бъде мотивирана от по-висока цел, от готовност да подчиним това, което искаме сега, на това, което ще искаме по-късно.
Но този процес поражда щастие – целта и смисъла на нашето съществуване.
Щастието може да бъде определено поне частично като плод на желанието и способността да се жертва това, което искаме сега, в името на онова, което искаме накрая.
СЕДЕМТЕ НАВИКА НА ВИСОКОЕФЕКТИВНИТЕ ХОРА – Стивън Кови