Всеотдайността не е само украшение за природата на човека, която придава доброжелателност на неговите слова и маниери, а дарява с достойнство и сила, които идват от духа на независимостта — този верен признак на мъдростта.
Често всеотдайността изпълва духа на човека със смирение, освобождава го от опиянението, затъмняващо душата.
Независимостта и безпристрастността са двете крила, които позволяват на душата да лети.
Те се раждат от духа на всеотдайността.
От момента, когато духът на всеотдайността започва да се разгаря в сърцето на човека, неговите думи и постъпки са изпълнени с такова благородство, каквото не може да даде никоя земна власт и богатство.
Има множество идеи, опияняващи човека, много чувства, въздействащи като вино на душата, но няма по-силно вино от виното на всеотдайността.
В него са заключени могъщество и чувство за собственото достойнство, каквито нито едно обществено положение не може да даде.
Да станеш някой е ограниченост, какъвто и да си.
Дори онзи, който се е провъзгласил за владетел на света, не може да бъде господар на вселената. Както и преди, господарят на земята си остава роб в небесата. Самоотвержен човек е този, който не е никой и в същото време е всеки.
Ето защо пътят на суфия е да стане никой, а не да бъде някой.
Именно това чувство на нищожност — „аз съм нищо“ — превръща сърцето на човека в празна чаша, в която се влива виното на безсмъртието.
Това състояние е благословия, към която се стреми всяка душа, търсеща истината.
Лесно е да станеш учен и не е много трудно да станеш мъдрец. Напълно по силите на човечеството е да стане добро; но има постижение, което е по-велико и по-високо от всички, изброени по-горе и то е да станеш никой.
Тази идея — да станеш никой, може да изплаши мнозина, защото по своята природа човек се стреми да се хване за нещо, а неговият „аз“ се хваща за собствената му личност, за неговата индивидуалност.
Но ако човек се издигне над това, той сякаш се е изкачил на Еверест. Достигнал е точката, в която свършва земята и започват небесата.
Главната цел е с помощта на мислите за Бога да направи несъвършения „аз“ незрим дори за собствените си очи.
Моментът, когато пред него застане Бог, а не неговия „аз“, за него е миг на съвършен благослов.
Докато осъзнава своя „аз“, опитът е неуспешен.
Нали всички трагедии в живота са предизвикани от съзнанието за собствения „аз“.
Това е причината за болката и скръбта и всичко онова, което може да освободи човека от мисълта за самия него, в определена степен му помага да се избави от болките, но абсолютно облекчение може да му донесе само осъзнаването на Бога.
Хазрат Инаят Хан. Из „Мистични медитации“
Leave a Reply