Нормалната реакция на психиката към травмиращо преживяване е да се оттегли от обстановката на нараняването.
Ако оттеглянето не е възможно, тогава част от личността трябва да бъде оттеглена, а за да стане това, интегрираното его трябва да се разцепи на фрагменти или да се дисоциира.
Дисоциацията е нормална част от защитите на психиката от потенциално увреждащия шок на травмата.
Дисоциацията е номер, който психиката сам изиграва на себе си. Той позволява на живота да продължи, като разделя непоносимото преживяване и го разпределя в различни отделения на ума и тялото, особено в несъзнаваните аспекти на ума и тялото. Това означава, че когниция, чувство, усещане, образи не им е позволено да се интегрират. Самото преживяване става несвързано.
Менталните образи могат да бъдат отцепени от чувството.
Получават се ретроспективни усещания, привидно несвързани с поведенческия контекст. В паметта и в живота на човек има дупки – човекът, чийто живот е бил пресечен от травма, не може да разкаже пълна история.
Така, чрез дисоциацията, външният живот на човек продължава, но на висока вътрешна цена.
Психологическите последствия от травмата продължават да витаят във вътрешния свят, както Юнг открива, под формата на определени образи, които се струпват около едно силно чувство – „чувствено оцветени комплекси“ (Юнг)
Тези комплекси имат склонността да се държат автономно като плашещи вътрешни същества и са представени в сънищата като атакуващи врагове, зли животни и т.н.
Дисоциацията е свързана с много агресия – тя включва активно нападение от страна на една част на психиката върху други нейни части.
Разцепването е насилствена работа.
Енергията, необходима за дисоциация, идва от тази агресия.
Пълният патологичен ефект на травмата изисква външно събитие и психологически фактор.
Външната травма сама по себе си не разцепва психиката.
Една вътрешна психологическа сила – предизвикана от травмата – осъществява разцепването.
Из кн. „Вътрешният свят на травмата“ (Доналд Калшед)