Тъй като използваме сетивата си, за да наблюдаваме и да описваме физическата реалност, ние се идентифицираме като тяло, живеещо в пространство и време, отделено от всичко останало в заобикалящата ни среда. С течение на времето взаимодействието с тази среда изгражда изживяването ни като идентичност. Тази идентичност се развива в личност и формира през целия ни живот чрез различните взаимодействия в определени моменти и места с хора, неща и предмети. Качеството на тези взаимодействия с външната среда създава трайни спомени и те оформят това, което ние ставаме. Наричаме процеса житейски опит, или изживявания, и именно те ни определят като личности.
Както знаете, по-голямата част от личността на хората се дефинира въз основа на минали преживявания.
Мозъкът възприема материалните предмети, неща, хора и места като шаблонни модели, а разпознаването им се нарича памет. Ако Аз-ът е съвкупност от спомени от минали преживявания, то спомените се основават на познати неща; следователно по-голямата част от нашия триизмерен свят се основава на познатото. Повечето от нас насочват вниманието си именно към него. Когато нещо във външния свят съвпадне със спомените от предишни преживявания, ние го определяме като познато. Съчетаваме физическата реалност с набора от неврологични мрежи в мозъка си. Този процес се нарича разпознаване на шаблони и повечето хора възприемат реалността именно чрез него – като я гледат през призмата на миналото.
Следователно можем да кажем, че сме материалисти, които не само живеят в това измерение, но са и поробени и ограничени от него – защото се самоопределяме като тяло, живеем в дадена среда, в определени моменти и се фокусираме по-скоро върху материята, отколкото върху енергията. От квантова гледна точка насочваме вниманието си върху физическата частица (материя), вместо върху нематериалната вълна от възможности (енергия). Това е начинът, по който се потапяме изцяло в триизмерната действителност.
Когато към това се добави факторът на стреса, тялото започва да черпи от невидимото електромагнитно енергийно поле около нас, за да произведе нужните му химични вещества. Колкото по-голяма е честотата, интензивността и продължителността на стреса, толкова повече енергия консумираме.
Самото естество на химичните вещества е да изостря сетивата, което ни кара да обръщаме още повече внимание на материята и познатото. Тъй като така жизненоважното енергийно поле около тялото ни се свива, ние се чувстваме все повече като материя и по-малко като енергия. Всъщност, когато честотата ни се забави, тялото ни става по-плътно и енергията ни се изчерпва.
Всичко това е полезно в краткосрочен план – когато над нас е надвиснала опасност, ние сме в напечена ситуация, или зад ъгъла ни дебне хищник. Реакцията от типа борба или бягство е изиграла решаваща роля в еволюцията ни. В това състояние химическият коктейл на стреса обостря сетивата и стеснява фокуса върху материалния фактор в средата, който представлява потенциална опасност. Тогава се активира неокортексът – частта от мозъка, която се занимава със сензорно възприятие, двигателни команди, пространствено ориентиране и езици. За целите на оцеляването това ограничава фокуса на вниманието ни върху нашето тяло и външната заплаха. Така биваме погълнати от времето между момента на възприеманата заплаха и момента, в който ще достигнем физическата безопасност – две различни точки в съзнанието ни. Колкото по-силен стрес изпитваме, толкова по-голяма отделеност чувстваме.
Животът в дългосрочен режим на оцеляване ни пристрастява към химическия коктейл на стреса и ние привикваме да се храним от него. Колкото по-пристрастени сме, толкова повече се идентифицираме със своето тяло, което е локално, т.е. живее на определено място в пространството и заема определена позиция в линейното време.
Резултатът е маниакално, френетично състояние, в което непрекъснато прехвърляме вниманието си от даден човек към даден проблем, след това към дадено нещо, а после към дадено място в заобикалящата ни среда. Еволюционната особеност, която някога ни е предпазвала, сега се обръща срещу нас и живеем в постоянно състояние на тревога, обсебени от времето. Тъй като възприемаме външната среда като опасна, цялото ни внимание е насочено към нея.
Понеже в това състояние външният свят ни изглежда по-реален от вътрешния, ние се пристрастяваме към някого или нещо извън нас и колкото повече живеем в това състояние, толкова повече мозъкът ни функционира в режим на високочестотни бета вълни. Както вече знаете, продължителната работа на мозъка в този режим създава усещане за болка, тревожност, притеснения, страх, гняв, раздразнение от безсилие, осъдителност, нетърпение, агресия и конкурентност. В резултат мозъчните вълни са в дисонанс – а също и ние.
Когато сме в хватката на оцеленческите емоции, се нуждаем от външни обстоятелства (проблеми с различни хора, финансови трудности, страх от тероризъм, отвращение от работата), които да затвърдят, да подхранят зависимостта ни от тези емоции. Емоционалната зависимост ни ангажира изключително с това, което според нас причинява външния проблем – било то някой или нещо. В резултат на това се активира генът на оцеляването.
Така започваме да живеем в едно пророчество, което само причинява своето сбъдване.
ДЖО ДИСПЕНЗА – „Свръхсетивният човек“