Когато живеем в постоянно състояние на стрес, сърдечният център губи хармоничност и това потиска творческите ни способности. В отговор на непоследователните сърдечни ритми мозъкът започва да функционира фрагментирано и хаотично и това се отразява и на двата клона на АНС.
Да си представим, че парасимпатиковата система е спирачката, а симпатиковата система – педалът за газта. Когато двете системи работят в опозиция, тялото попада в положението на автомобил, в който шофьорът натиска едновременно и спирачката, и газта. Не е нужно да знаеш кой знае колко за колите, за да разбереш последиците от тези противоположни сили – износване на спирачките и задвижващия механизъм, прахосване на енергията и намаляване на горивната ефективност. В крайна сметка навикът за живот в стрес износва тялото толкова много, че го лишава от способността да възстановява и да поддържа здравето си и изсмуква жизнената сила и устойчивост.
При положение че устойчивостта зависи от ефективното управление на енергията, под влияние на хроничен стрес може да се чувстваме изсмукани, да станем лесно раздразнителни и дори да се разболеем. Колкото по-пристрастени сме към стресовите състояния, толкова по-малко вероятно е да отворим сърцата си, да се обърнем към себе си и съзнателно да създадем кохерентност на сърцето.
Добър пример за това е следната случка в ранчото ми в един селски район в щата Вашингтон. Беше ноемврийска вечер. Върнах се от работа и както обикновено паркирах колата пред къщата и тръгнах по 30-метровата алея към вратата. Бе непрогледен мрак. На около 20 метра от входната врата чух зловещо ръмжене отдясно, иззад едни големи камъни. Веднага концентрирах вниманието си върху материалния свят (върху нещото), мислейки какво ли може да се крие в тъмното. Започнах да претърсвам банката със спомени за отминали събития за нещо познато, за да предскажа бъдещето. Да не е някое от кучетата ми?- зачудих се. Започнах да ги викам по име, но отговор не последва. Направих още няколко стъпки, на ръмженето се усили.
Без да се налага да мисля, че трябва да мобилизирам енергията в тялото си, космите на гърба ми се изправиха, пулсът и дишането се учестиха и сетивата ми се изостриха в подготовка за бягство или борба. Извадих мобилния си телефон и включих фенерчето, за да осветя възможната заплаха, но все още не можех да видя какво издава този звук. Ръмженето продължи в мрака. Бавно отстъпих назад и избягах в хамбара, където работниците от ранчото подготвяха конете за нощта. Грабнахме оръжията и фенерчетата си и се върнахме на мястото – точно навреме, за да видим как една пума притичва в храстите с малкото си.
Несъмнено напечено положение като това не е подходящ момент да отваряте сърце и да се доверявате на непознатото. Не е време да отстраните вниманието си от нещата във външния материален свят, за да се фокусирате върху нови възможности в съзнанието си. Време е да бягате, да се криете или да се биете. Ако обаче постоянно зациклите в такава реакция за бягство или бой, ще е по-малко вероятно да пожелаете да затворите очи и да навлезете във вътрешния си свят – дори да няма пума в храстите. Ще изпитвате постоянна необходимост да държите вниманието си върху заплахата, която възприемате, че е извън вас. Нервната ви система няма да може да поеме каквато и да е нова информация, ако тя не отговаря или не е свързана с емоциите, които изпитвате. Ето защо няма да можете да програмирате тялото си за нова съдба.
Логично е, че колкото сте по-пристрастени към стресовите хормони в ежедневието, толкова по-малко ще искате да създавате, медитирате, да отваряте сърцето си и да сте уязвими.
ДЖО ДИСПЕНЗА – „Свръхсетивният човек“