Докато стрелките на часовника се движеха назад към миналото, пред мен оживя едно измерение в пространството и времето. На мига се озовах в реалност, свързана лично с мен – колкото и да е невероятно, този минал момент се случваше в настоящето, което изживявах, седейки на дивана в хола. След това осъзнах, че се намирам в едно физическо пространство в това конкретно време. Видях се като малко дете – а същевременно продължавах да бъда възрастният Аз на дивана. Детската версия на моето Аз беше на около 7 години и имаше много висока температура. Спомних си как харесвах подобни състояния на тази възраст, защото можех да навляза дълбоко в себе си и да имам абстрактни видения от типа на тези, които често спохождат бълнуващото съзнание при висока телесна температура. В този конкретен случай бях в леглото, завит догоре, а майка ми току-що бе напуснала стаята. Бях щастлив, че съм сам.
В мига, в който тя затвори вратата, някак от само себе си знаех, че трябва да направя точно това, което току-що правех в дневната си като възрастен – започнах продължително да отпускам тялото си и останах някъде между съня и будуването, като същевременно присъствах, възприемайки какво се случва около мен. В настоящия си живот като възрастен бях забравил напълно това детско преживяване. В този момент обаче го преживях отново и видях как сънувам осъзнато, възприемайки възможните реалности, подобно квадрати на шахматна дъска.
Докато се наблюдавах като малко момче, дълбоко се развълнувах от нещата, които то се опитва да разбере, и се зачудих как на своята крехка възраст е способно да схваща толкова сложни концепции.
Тогава изживяването стана още по-странно. Сцената избледня и пред мен отново се появи часовникът. Забелязах, че стрелките му могат да се движат и напред. Изпълнен с удивление и без никакво безпокойство или страх, аз просто наблюдавах как часовникът се движи напред във времето. В миг се оказах в студена нощ, бос в задния двор във Вашингтон. Трудно ми е да кажа по кое време се случваше, защото беше в същата тази нощ, в която седях в дневната. Ала аз, който бях извън къщата, бях в бъдещето спрямо настоящето в дневната. Думите пак не ми стигат, за да обясня изживяното; мога единствено да кажа, че бъдещата личност, наречена Джо Диспенза, се бе променила неимоверно. Бях се развил много като човек и се чувствах невероятно – направо еуфорично.
Бях изключително осъзнат – или по-скоро трябва да кажа от името на тази личност, че съм толкова осъзнат. Под осъзнатост имам предвид вид свръхсъзнание, сякаш всичките ми сетива бяха оптимизирани на 100%. Всичко, което виждах, докосвах, усещах, помирисвах, вкусвах и чувах, бе като че много по-наситено. Сетивата ми бяха толкова обострени, че бях напълно наясно с всичко около себе си и му отдавах внимание в желанието си да изпитам момента максимално. И тъй като моята съзнателност бе драстично повишена, същото важеше и за съзнанието и следователно -енергията ми. Чувствах се изпълнен с тази интензивна енергия, благодарение на която можех да съм съзнателен за всичките си усещания едновременно.
Мога да опиша това чувство само като постоянна, неотслабваща и силно организирана енергия. Тя нямаше нищо общо с химическите процеси, свързани с емоциите, които обикновено изпитваме като човешки същества. Всъщност на момента разбрах, че дори не мога да изпитвам тези нормални човешки емоции. Бях еволюирал над тях. Аз обаче чувствах любов, макар че това беше еволюирала форма на любов, която нямаше химическо, а електрическо изражение. Чувствах се пламнал, страстно влюбен в живота. Изпитвах изключително чиста форма на радост.
Освен това се разхождах в задния двор посред зима без обувки и без яке. Усещах, че е мразовито, но всъщност ми беше много приятно.
Като моя бъдещ Аз бях в състояние да си спомня случилото се в моето настояще – в този миг наистина спрях и погледнах навън, защото почувствах как в гърдите ми се надигна спонтанно чувство на любов и как някой ме наблюдава или има някой навън. Спомних си още, че докато миех една чаша, дори се наведох, за да сведа до минимум отблясъците от кухненската лампа в прозореца, и няколко минути се взирах в мрака, преди да се върна към останалите съдове в мивката. Моето бъдещо Аз правеше с настоящето ми Аз същото, което преди малко бе направила за мен прекрасната жена, излъчваща светлина. Сега разбрах защо тя бе там.
Подобно на предишната сцена, в която наблюдавах себе си като дете, любовта, която моето бъдещо Аз изпитваше към сегашното ми Аз, някак ме свърза с това бъдещо Аз. Бъдещото ми Аз беше там, за да призове сегашното ми Аз към това бъдеще и аз знаех, че тази връзка бе възможна благодарение на любовта. Моето по-еволюирало Аз имаше това знание.
Колкото и парадоксално да звучи, всичко това бях аз, който живеех едновременно в различни времена. Всъщност има безкраен брой мои Аз-ове – не само този в миналото, този в настоящето и този в бъдещето. В безкрайността съществуват много повече възможни мои Аз-ове. Нещо повече, безкрайността не е само една – има множество безкрайности. И всичко това се случва във вечното сега.
Когато се върнах към физическата реалност (на дивана в дневната), която бе избледняла пред света от другите измерения, първата ми мисъл беше: Колко е ограничена представата ми за действителността! Богатото вътрешно изживяване ми донесе толкова яснота и разбиране, че видях колко ограничени са моите убеждения (това, което мислех, че знам за живота, Бог, себе си, времето, пространството и това, което е възможно да се преживее в тази безкрайна реалност). До този момент не бях го осъзнавал. Почувствах се като малко дете, което няма никаква идея за мащаба на това, което наричаме реалност. За първи път в живота си, без да изпитвам страх или безпокойство, разбрах какво означава думата непознато. Знаех, че никога повече няма да бъда същият.
ДЖО ДИСПЕНЗА – „Свръхсетивният човек“