Историята на Анна

Историята на Анна


Анна бе психотерапевт и работеше като мениджър и член на управи­телния борд на голяма психиатрична институция в Амстердам. Този ден тя седеше на чер­вения си кожен стол и преглеждаше една статия от списание. Нищо не подсказваше, че само за няколко минути нейният свят, който би се сто­рил перфектен за всеки, надникнал в дневната, ще се превърне в кошмар.

Анна усети, че вниманието й се отнася – не бе изцяло ангажирано с ма­териала, който се опитваше да изучи. Спря да чете, остави списанието в скута си и изведнъж се замисли къде ли бе изчезнал съпругът й. Беше напус­нал къщата рано сутринта, докато тя се къпеше. Излезе, без изобщо да каже къде отива. Децата й казаха, че преди да тръгне, се е сбогувал с тях с по една голяма прегръдка. Беше се опитала да се свърже с него много­кратно по мобилния телефон, но той не бе върнал обаждането. Опита още веднъж – безуспешно. Нещо определено не бе наред.

В 15:30 на вратата се звънна и когато отвори, отвън стояха двама по­лицаи.

– Вие ли сте госпожа Вилемс? – попита единият.

След като тя потвърди, я попитаха дали могат да влязат да погово­рят. Притеснена и малко объркана, тя ги покани вътре. След това й съ­общиха новината: по-рано тази сутрин съпругът й скочил от една от най-високите сгради в центъра на града. Не било изненадващо, че падане­то било смъртоносно. Анна и двете й деца се вкамениха невярващи, в шок.

За момент Анна спря да диша; когато си пое отново въздух, започна да се тресе неконтролируемо. Времето като че бе спряло. Децата й седяха като парализирани и тя се опита да прикрие своята болка и стрес зара­ди тях. В главата й изведнъж се стегна и едновременно я прониза дълбо­ка, куха болка и в червата. В миг вратът и раменете й се сковаха, а мис­лите започнаха бясно да се мятат в ума й. Анна бе изпаднала под пълното влияние на хормоните на стреса. Тя вече беше в режим на оцеляване.

Как хормоните на стреса вземат контрол над тялото

От научна гледна точка хората, които живеят в стрес, са в режим на оцеляване. Когато приемем, че дадено обстоятелство ни застрашава по някакъв начин и не можем да предвидим или да контролираме резултата, се активира една примитивна част от нервната система – симпатиковата нервна система. В отговор на стресиращото обстоятелство тя мобилизира огромно количество енергия в тялото и автоматично за­действа физиологичните ресурси, от които ще се нуждае, за да се справи с предстоящата опасност.

Зениците се разширяват, за да можем да виждаме по-добре; сърдечна­та честота и дишането се ускоряват, за да може, ако се наложи, да се втурнем да бягаме, да се борим или да се крием; в кръвния поток се осво­бождава повече глюкоза, за да осигури допълнителна енергия за клетките; кръвта се насочва към крайниците и се отклонява от вътрешните органи, за да може при нужда да се задвижим бързо. Първоначално имунна­та система повишава функционалността си, а след това я понижава; адреналинът и кортизолът нахлуват в мускулите, осигурявайки приток на енергия, за да избягаме от стресовия фактор или да го отстраним. Циркулацията се премества от предната част на мозъка (отговарящ за рационалната дейност) към задната част. Това ограничава способност­та ни да мислим творчески и започваме да разчитаме повече на ин­стинктите, за да сме способни на незабавна реакция.

В случая с Анна стресиращата новина за самоубийството на съпруга й превключва мозъка и тялото й в такова състояние на оцеляване. В крат­косрочен план всички организми могат да понасят неблагоприятни усло­вия, като се борят, укриват или бягат от надвисналата опасност. Всич­ки сме създадени така, че да можем да се справяме с краткосрочни стре­сови пикове. Когато събитието приключи, тялото обикновено се връща в равновесие. В рамките на няколко часа то възстановява енергийните си нива и жизнените си ресурси. Но когато стресът не приключи в рамките на няколко часа, тялото не се връща към равновесие. Никой организъм в природата не може да издържи на по-продължителен живот в режим на бойна тревога.

Тъй като имат голям мозък, човешките същества могат да мислят за проблемите си, да преживяват минали събития и дори да прогнозират възможно най-неблагоприятния развой в бъдеще. По този начин само с мисълта си отприщват лавина от химически вещества, свързани със стреса.

Ние сме способни да извадим мозъка и тялото си от нормалното им физиологическо състояние само като си припомним нещо болезнено или като се опитаме да контролираме непредсказуемото бъдеще.

Анна започва да превърта това събитие в ума си всеки ден по няколко пъти. Това, което не съзнава, е, че тялото й не усеща разликата между първоначалното събитие, създало стресовата реакция, и спомена за съ­битието, който отново й създава същите емоции.

Произвежда в мозъка и тялото си химически вещества така, сякаш събитието се повтаря действително.

Умът непрекъснато извиква спомена в съзнанието й и тя­лото й поне сто пъти на ден се къпе в същия емоционален и химически коктейл от миналото. Припомняйки си многократно това изживяване, тя неволно закотвя мозъка и тялото си в миналото.

Емоциите представляват химически вещества (или обратна връзка), синтезирани вследствие на минали преживявания. Нашите сетива запис­ват входящата информация от околната среда, като така организират клъстери от неврони в мрежи. Когато тези мрежи се установят, форми­райки даден модел, мозъкът произвежда съответстващото им вещес­тво и го разпраща в тялото. Това химично вещество се нарича емоция. Човек си спомня дадено събитие по-добре, когато си спомни как се е чувствал по време на събитието. Колкото по-силно в емоционално отно­шение е дадено събитие – било то добро или лошо, толкова по-силна е промяната на определени химически вещества. Когато мозъкът регис­трира значителна промяна у нас, той обръща внимание на фактора извън нас, който я е причинил, и моментално запечатва външното преживява­не. Това се нарича памет.

Така споменът за дадено събитие може да се превърне в неврологичен отпечатък в мозъка. Тази сцена се замразява във времето в сивата ни ма­терия, точно както се е случило с Анна. Комбинацията от различни хора или предмети по времето и мястото на това стресиращо преживяване се отпечатва в архитектурата на нашите неврони подобно на холограф­ски образ. Това е начинът, по който създаваме дългосрочна памет. Изжи­вяването се отпечатва в невронната мрежа, а емоцията се съхранява в тялото и така нашето минало се превръща в наша физиология.

С други думи, когато преживяваме травматично събитие, ние сме предразполо­жени да мислим в рамките на съответстващата му верига от невронни връзки и да се къпем химически в палитрата на свързаните с него емоции. По този начин цялото ни състояние (как мислим и как се чувстваме) ос­тава закотвено в миналото на ниво физиология.

Както можете да си представите, Анна изпита силен прилив на отри­цателни емоции; огромна покруса, болка, онеправданост, скръб, вина, срам, отчаяние, гняв, омраза, объркване, неприязън, шок, страх, тревога, безпокойство, претовареност, измъченост, безнадеждност, безсилие, изолация, самота, неверие и усещането, че е предадена. Нещо повече, нито една от тези емоции не се уталожи бързо. Докато анализираше живо­та си, изпитвайки емоциите от миналото, тя страдаше все повече. Тъй като мислите й не можеха да надскочат нивото, зададено от нейните чувства, и тъй като тези чувства бяха запис на миналото, тя мислеше в миналото и се чувстваше все по-зле с всеки изминал ден. Като психотерапевт тя бе способна да види чисто рационално какво се случва с нея; всич­ките й прозрения обаче не можеха да надскочат емоционалните граници, определени от нейното страдание.

Хората започнаха да се отнасят към нея като към човек, изгубил съпру­га си, и това стана новата й идентичност. Тя обвърза спомените и чув­ствата си с причината, поради която бе в сегашното си състояние. Кога­то някой я попиташе защо се чувства толкова зле, тя разказваше исто­рията на самоубийството, като всеки път отново преживяваше болка­та, мъката и страданието. През цялото време Анна продължаваше да ак­тивира едни и същи невронни вериги и да възпроизвежда едни и същи емо­ции, обвързвайки и настройвайки мозъка и тялото си към миналото. Все­ки ден мислеше, действаше и се чувстваше така, сякаш миналото бе още живо. И тъй като начинът, по който мислим, действаме и се чувстваме, формира нашата личност, личността на Анна бе изцяло изтъкана от ми­налото. От физиологична гледна точка тя буквално не можеше да излезе от самоубийството на съпруга си поради това, че продължаваше да раз­казва за него.

Положението прогресивно се влошава

Анна вече не бе в състояние да работи и се наложи да си вземе отпуск. В този момент откри, че съпругът й, макар и успешен адвокат, е забъркал пълна каша в семейните финанси. Оказа се, че трябва да изплаща сериозни дългове, за чието натрупване не бе знаела, а нямаше пари дори да започне да го прави. Не е изненадващо, че това усили още повече стреса в емоции­те, психологията и мисленето й.

Умът на Анна зацикли, бомбардиран от едни и същи въпроси: Как ще се грижа за децата? Как ще се справим с тази травма и как ще повлияе на нашия живот? Защо съпругът ми ни остави, без да се сбогува с мен? Как можах да не разбера, че е толкова нещастен? Провалих ли се като съпруга? Как може да ме остави с две малки деца и как ще ги отгледам сама?

След това в мислите й се промъкнаха укори: Не биваше да се самоубива и да ме оставя в тази финансова бъркотия! Какъв страхливец! Как смее да остави децата си без баща! Той дори нищо не ни написа. Мразя го за това, че не ни остави дори една бележка. Какъв идиот, да ме напусне и да ме принуди да отгледам децата сама. Нямаше ли никаква представа какво ще ни причини!? Всички тези мисли носеха силен емоционален заряд, който още повече влияеше на тялото й.

Девет месеца по-късно, на 21 март 2008 г., Анна се събуди парализирана от кръста надолу. Само след няколко часа лежеше в болнично легло, до нея имаше инвалидна количка, а тя бе диагностицирана с неврит – възпаление на периферната нервна система. След като направиха няколко изследва­ния, лекарите не можаха да открият структурна причина за проблема, така че й казаха, че вероятно страда от автоимунно заболяване. Имунна­та система атакуваше нервната й система в долната част на гръбнака, разграждайки защитния слой, който покрива нервите, водейки до парали­за на двата крака. Анна не можеше да задържа урината си, затрудняваше се с контрола на червата и не можеше да движи и да чувства нищо с крака­та си.

Ако нервната реакция за бой или бягство се активира, но след това не се изключи поради хроничен стрес, тялото мобилизира всичките си енер­гийни резерви за справяне със заплахата от външната среда, която въз­приема като постоянна. Следователно не му остава енергия за дейности­те във вътрешната среда – растеж и поддръжка на жизнените органи и системи. Това подрива работата на имунната система. Ето как поради повтарящото се изживяване на вътрешен конфликт имунната система на Анна се обърна срещу нейното тяло.

Накрая стана така, че болката и страданието, които бе изпитвала емоционално и в мисленето си, получи­ха физически израз. Накратко, тя не можеше да движи тялото си, защото не се придвижваше напред житейски – бе зациклила в миналото си.

Анна беше емоционална, психическа и физическа развалина и въпреки че се радваше на грижа от страна на най-добрите лекари в реномирана болница с най-съвременни медикаменти, тя не се възстановяваше. През 2009 г., 2 години след смъртта на съпруга й, й поставиха диагноза Клинич­на депресия, поради което започна да приема още повече медикаменти. Вследствие настроението й започна да се променя рязко и изпитваше ту гняв, ту скръб, ту болка, страдание, безнадеждност, неудовлетворение, страх или омраза. Тъй като тези емоции оказваха влияние върху действия­та й, поведението й стана ирационално. В началото започна да се кара с почти всички около себе си, с изключение на децата. Ала след това се поя­виха конфликти с дъщеря й.

Най-мрачният период за душата на Анна

През 2010 г. Анна започна проблематична връзка с мъж, която травматизира и нея, и децата. Той ги тормозеше вербално, стремеше се всячески към надмощие и постоянно ги заплашваше. Тя загуби работата, пари­те си и всякакво усещане за безопасност. Когато изгуби и къщата, тряб­ваше да се премести при мъжа, който продължаваше да я тормози. Нива­та на стрес продължаваха да се повишават. Язвите й започнаха да се раз­пространяват в други лигавици, включително влагалището, ануса и по-надолу по хранопровода. Имунната й система напълно се срина и тя започна да страда от няколко различни кожни заболявания, хранителни алергии и проблеми с теглото. След това започна да изпитва трудности с преглъ­щането и получи киселини, за които лекарите предписаха още повече ле­карства.

През октомври Анна започна у дома малка практика като психотерапевт. Тя можеше да поеме само по 2 сесии с клиенти на ден, 3 дни в седми­цата. Провеждаше ги сутрин, след като децата отидеха на училище. Сле­добед бе уморена и се чувстваше толкова зле, че лягаше в леглото, докато децата се върнат. Опитваше се да се грижи за тях колкото е възможно, но нямаше никаква енергия и не се чувстваше достатъчно добре да изли­за извън къщата. Не виждаше почти никого. Нямаше социален живот.

Всичко, случващо се с тялото и в живота й, постоянно й напомняше колко е тежко положението. Тя реагираше автоматично на всички и всич­ко. Мисленето й бе хаотично и не можеше да се концентрира. Чувстваше, че не й е останала достатъчно енергия, за да живее. Когато правеше фи­зически упражнения, пулсът й често надминаваше 200 удара в минута. През цялото време се потеше, задъхваше и усещаше огромна болка в гър­дите.

Душата на Анна премина през най-непрогледния си мрак. Изведнъж ся­каш разбра защо съпругът й бе сложил край на живота си. Тя не бе сигурна, че може да продължава така и започна да мисли за самоубийство. Каза си, че нещата няма как да станат по-зле.

И тогава ситуацията се влоши. През януари 2011 г. лекарите откриха тумор, близо до входа на стомаха, и й поставиха диагнозата Рак на хра­нопровода. Разбира се, тази новина сериозно засили стреса, който тя из­питваше. Лекарите я подложиха на безкомпромисен курс с химиотерапия. Никой не я попита дали изживява емоционален и психически стрес; те лекуваха само физическите симптоми. Ала стресовата реакция (бой или бягство) на Анна бе активирана, работеше на пълни обороти и не можеше да се изключи.

Удивително е, че това може да се случи с толкова много хора. Поради някакъв житейски шок или травма те никога не се разделят със свързани­те със стреса емоции, а здравето и животът им се съсипват. Ако прие­мем, че пристрастяването е нещо, което човек си мисли, че не може да спре, обективно погледнато, хора като Анна са пристрастени към емоциите на стреса, които са самата причина за тяхната болест. Рязко­то покачване на адреналина и останалите хормони на стреса възбуждат мозъка и тялото им, като причинява прилив на енергия. С течение на времето те се пристрастяват към изливането на този химически кок­тейл.

След това започват да използват хората и обстоятелствата като оправдание за своята пристрастеност към съответната емоция, за да могат да продължат да изпитват възбудата от нея. Анна използваше стресиращите си обстоятелства, за да пресъздаде този прилив на енер­гия и без да осъзнава, се пристрасти емоционално към живота, който мразеше. На науката е известно, че подобен хроничен, дългосрочен стрес натиска генетичните бутони, които създават различни заболявания. Тъй че когато Анна активираше у себе си стресова реакция, мислейки за про­блемите и миналото си, мислите й я разболяваха. И тъй като хормоните на стреса са изключително мощни, тя се бе пристрастила към собстве­ните си мисли, които я караха да се чувства толкова зле.

Съгласи се да започне химиотерапия, но след първата доза се срина емо­ционално и психически. Един следобед, след като децата отидоха на учи­лище, тя се свлече на пода и зарида. Най-сетне бе ударила дъното. Осъзна, че ако продължи по този начин, няма да оцелее дълго и ще остави децата си без родител.

Започна да се моли за помощ. Дълбоко в сърцето си знаеше, че нещо трябва да се промени. Напълно се предаде и искрено се помоли за напът­ствие, подкрепа и изход, обещавайки, че ако молитвите й получат отго­вор, ще бъде благодарна всеки ден до края на живота си и ще помага и на други хора с такива проблеми да ги преодолеят.

Преломният момент за Анна

Изборът на Анна да промени живота си се превърна в нейна мисия. Първо реши да спре всички лечения и лекарства за различните си физически забо­лявания, въпреки че продължи да приема антидепресанти. Не каза на лека­рите и на медицинските сестри, че няма да се върне за лечение. Просто не се появи на преглед. Никой не я потърси да се поинтересува защо. Един­ствено личният й лекар се свърза с нея, за да изрази загриженост.

В онзи студен зимен ден през февруари 2011 г., докато Анна плачеше и молеше за помощ, просната на пода, тя взе твърдо решение да промени себе си и живота си. Взе го с такъв размах, че той генерира енергиен заряд, който накара тялото й да реагира на ума. Решението за промяна й да­де сила да наеме къща за себе си и децата и да прекрати мъчителното вза­имоотношение с арогантния мъж. Моментът сякаш я предефинира. Тя знаеше, че трябва да започне всичко отначало.

За пръв път видях Анна един месец след промяната. Един от малкото приятели, които й бяха останали, й бе запазил място за една моя петъчна лекция. Предложил следното: ако й хареса вечерната лекция, може да оста­не за цялата 2-дневна работилница през уикенда. Анна приела. Видях я да седи в препълнената конферентна зала от лявата страна на външната пъ­тека, а патериците й бяха опрени на стената близо до нея.

Както обикновено, тази вечер отново говорех как нашите мисли и чув­ства влияят на тялото и живота ни. Преподавах как химическите вещес­тва, които се синтезират в тялото ни в отговор на стреса, могат да причинят заболяване. Докоснах се до невропластичността, психоневроимунологията, епигенетиката, невроендокринологията и дори квантова­та физика. Ще разгледам по-подробно всичко това по-нататък в книгата, но засега е достатъчно да знаем, че най-новите изследвания в тези об­ласти на науката сочат към силата, която се крие в потенциалните въз­можности. През нощта Анна се изпълнила с вдъхновение и си помислила: Ако сама съм създала настоящия си живот, наред с парализата, депресия­та, отслабената си имунна система, язвите и дори рака, може би мога да изпратя всичко това в небитието със същата енергичност, с която съм го извикала. И с това велико ново прозрение тя реши да се излекува.

Веднага след първия семинарен уикенд започна да медитира по 2 пъти на ден. Разбира се, в началото й бе трудно да седи и да медитира. Имаше да преодолее много съмнения, а някои дни не се чувстваше умствено и физи­чески добре; въпреки това обаче редовно работеше по медитациите си. Освен това изпитваше голям страх. Когато семейният лекар й се обади, за да провери защо е спряла лечението и лекарствата, той й каза, че е наивна и глупава, че ще се влоши и скоро ще умре. Представете си да чуете подоб­но нещо от авторитетна фигура! Анна обаче продължи да медитира все­ки ден и започна да се издига над своите страхове. Вниманието й често бе погълнато от финансови проблеми, нуждите на децата и различни физически ограничения, но тя никога не използва тези обстоятелства ка­то извинение да не върши вътрешната си работа. През тази година тя дори посети още 4 мои семинара.

Като навлезе навътре в себе си и промени неосъзнатите си мисли, ав­томатизираните навици и рефлекторните емоционални състояния (кои­то бяха установили стабилни връзки в мозъка й и устойчива емоционално обусловена физиология), Анна стана по-отдадена на вярата в новото бъ­деще, отколкото на старото добре познато минало. Тя използва медита­циите си, съчетавайки ясно намерение с извисена емоция, за да промени състоянието си – да премине от живот, обусловен физиологично да пов­таря едно и също минало, към живот в ново бъдеще.

Всеки ден Анна отказваше да излиза от медитация като същия стар човек; тя бе решила, че няма да приключва с практиката си, докато цяло­то й същество не изпита силна любов към живота. Естествено, за материалиста, който определя реалността чрез сетивата, тя нямаше осезае­ма причина да бъде влюбена в живота – бе депресирана, овдовяла, самот­на майка с финансова задлъжнялост и без сериозна работа, страдаше от рак, парализа и язви на лигавиците; ситуацията й бе окаяна, без партньор или значим човек до нея и без енергия да се грижи за децата си. По време на медитациите Анна разбра, че може да научи тялото си как да усеща емоционално бъдещето, преди да го е преживяла наистина. Тялото, в ка­чеството си на подсъзнание, не правеше разлика между истинското съби­тие и онова, което тя си представяше и изживяваше емоционално. Чрез новите си познания за епигенетиката Ана разбра също, че извисените емоции любов, радост, благодарност, вдъхновение, състрадание и свобо­да могат да изпратят сигнал към нови гени, които да синтезират здраво­словни протеини и да повлияят върху структурата и функцията на тя­лото. Стана й ясно, че ако химическите вещества на стреса, които са циркулирали в тялото й, са активирали нездравословни гени, тя е способ­на да активира нови гени и да промени здравословното си състояние, ка­то се отвори напълно за извисените емоции и ги изпита по-пламенно от емоциите на стреса.

От моите семинари научи, че трябва да върне автономната си нервна система в състояние на равновесие, защото тя контролира всички авто­матични, несъзнателни функции – храносмилане, абсорбция в червата, нива на кръвната захар, телесна температура, хормонална секреция и т.н. Единственият начин да влезе в тази операционна система и да й по­влияе бе редовно да променя вътрешното си състояние.

Анна усвои и една специфична дихателна техника, която преподавам с цел освобождаване на цялата емоционална енергия, която се натрупва в тялото, когато постоянно мислим и чувстваме едно и също. Мислейки едно и също, Анна създаваше у себе си едни и същи чувства. Изпитвайки тези познати емоции, тя се връщаше към подобни мисли. Разбра, че емо­циите, свързани с миналото, се трупат в тялото й. С помощта на диха­телната техника обаче тя можа да освободи тази енергия и по този на­чин да се освободи и от миналото. Всеки ден упражняваше дишането с желание, по-силно от пристрастеността й към миналите емоции, и ста­ваше все по-умела. След като се научи да раздвижва натрупаната в тялото й енергия, тя се научи да настройва тялото си към новия ум. Правеше го, като се отбори и прие сърдечните емоции от желаното бъдеще, пре­ди то да се е осъществило.

Вследствие на цялата тази работа Анна забеляза, че мислите й са се променили. Вече не зацикляше в едно и също – тези невронни вериги бяха спрели да се активират и започнаха да се разпадат. В резултат престана да мисли по стария познат начин. За пръв път от години започна да из­питва благодарност и удоволствие. В медитациите си ежедневно овладя­ваше по някой аспект от своето тяло и съзнание. Анна се успокои; отпад­на голяма част от предишната й пристрастеност към емоциите, прово­кирани от хормоните на стреса. Дори започна отново да изпитва любов. Същевременно продължаваше да напредва – ден след ден преодоляваше предизвикателства и побеждаваше по пътя към новия си Аз.

Анна грабва възможността за нов живот

Чувстваше се толкова свободна, че вече не се интересуваше от здравословното си състояние. Чувстваше се толкова неограничена, че не можеше да се идентифицира с настоящата си идентичност. Почувства се толкова извисена, че вече не бе свързана със своето минало.

В това състояние Анна нямаше проблеми, остави болката зад гърба си и за първи път бе наистина свободна. Тя не беше своето име, пол, болест, култура или професия – тя беше извън пространството и времето. Бе свързана с едно информационно поле, наречено квантово поле, където съ­ществуват всички възможности. Изведнъж се видя в едно съвсем ново бъдеще – застанала с микрофон на огромна сцена, разказваше пред голямата аудитория цялата история за своето изцеление. Не си представяше сце­ната, не я визуализираше. Усещането бе за информация, която се прехвър­ли в нейното съзнание от информационното поле – тя зърна себе си ка­то напълно различна жена в нова реалност. Вътрешният й свят изглежда­ше много по-реален от външния и имаше изключително силно сетивно преживяване, без да използва сетивата си.

В момента, в който Анна изживя своя нов живот в медитация, в тяло­то й започна да блика радост и светлина и тя почувства облекчение на дълбоко, първично ниво. Вече знаеше, че всъщност е нещо много по-голямо и по-велико от физическото си тяло. В това състояние на силна ра­дост тя се изпълни с такава наслада и огромна благодарност, че избухна в смях. И Анна разбра, че ще се оправи. Оттогава се изпълни с толкова мно­го доверие, радост, любов и благодарност, че й бе все по-лесно да медити­ра и започна да навлиза все по-надълбоко.

Анна се бе превърнала в нов човек – здрав човек. Болестта съществува­ше в старата личност. Мислейки, действайки и чувствайки по различен начин, Анна преоткри новия си Аз. В известен смисъл тя се бе преродила в този живот.

Днес Анна е здрава, жизнена, щастлива, уравновесена жена с остър и ясен ум. Тя толкова израсна в духовно отношение, че навлиза много дълбо­ко в медитация и има редица мистични преживявания. Живее живот, из­пълнен със съзидание, любов и радост. Стана един от моите корпоративни обучители и редовно учи екипите на различни организации и ком­пании как да вършат тази работа със себе си. През 2016 г. основа успешна психиатрична клиника, в която работят повече от 20 терапевти и лека­ри. Тя е финансово независима и печели достатъчно пари, за да живее бо­гато. Обикаля света, посещава красиви места и среща много вдъхновява­щи хора. Има изключително любящ и жизнерадостен партньор, както и нови приятели и отношения, в които както тя, така и децата й, получа­ват необходимото зачитане и уважение.

Ако попитате Анна за предишните й здравословни проблеми, тя ще ви каже, че те са били най-доброто, което някога й се е случвало. Замислете се: какво, ако най-лошото, което ви се е случвало, се окаже всъщност най-доброто? Анна често ми казва, че е влюбена в настоящия си живот и аз винаги й отговарям: Разбира се, че го обичаш – ти го създаде, благода­рение на това, че ежедневно правеше медитации и отказваше да ги при­ключиш, докато не се влюбиш в него. Така че ето те сега, влюбена в живо­та си! В течение на процеса на своето преобразява Анна всъщност стана свръхестествена. Тя беше преодоляла свързаната с миналото си иден­тичност и буквално бе създала ново здравословно бъдеще – и нейната фи­зиология откликна на новия й ум. Днес Анна е жив пример за истината и за това какво е възможно. А щом Анна успя да се излекува, значи можете да го направите и вие.

Джо Диспенза – „Свръхествественият човек“