В началото на третия ми сеанс по холотропно дишане все още бях нервна, докато чаках процесът да започне, макар че вече го бях правила два пъти. Шегувах се, че се чувствам като космонавт, който чака изстрелването и се чуди дали ракетата ще се възпламени и какво ще е направлението. След няколко минути бях „потопена” Появи се много ясен образ. Беше лицето на дъщеря ми, минути след раждането й. Тя ме погледна през стъклената преграда, която бяха сложили до* мен, докато лежах на масата за раждане. Бях преизпълнена с любов към нея. Всички заключени емоции се изляха от мен и започнах силно да плача. За пръв път в живота си осъзнах колко силно обичам детето си.
И тогава образът се промени. Видях скелета й да лежи в кошарката и веднага след това отново беше нейното тяло, но този път ме гледаше лицето на майка ми. Заплаках още по-силно. Цялата любов, която никога не си бях позволявала да изпитвам към майка ми, се изля през мен. Обхванах се с ръце, свих се в ембрионална поза и се разридах. Изпълни ме дълбока тъга. Плачех за цялата любов, която не бях успяла да изпитам към нея Лицето й избледня и видях лицето на нейната майка. Плачех за баба ми, за тъгата на нейния живот. След това и трите бяхме дълбоко в подземна пещера Скелетът на баба ми беше на дъното, люлееше скелета на майка ми, който пък на свой ред люлееше моя, докато аз държах скелета на дъщеря ми Οтново се разридах.
През следващия час продължих да скърбя и да люлея всички важни жени в живота ми, плачейки за загубите, за пропуснатите шансове да обичам, заминаването, объркването, разделите. Най-накрая взех съпруга ми (на 3 години) в ръце и плаках за него – за загубата на неговата майка, на детството му, на липсата на нежност в живота му. И тогава сцената се промени и започнах да наблюдавам как деца са откъсвани от майките си в концлагер Хлипах, ридаех и ги люлеех След това държах слабото, подпухнало тяло на умиращо от глад етиопско дете и ридаех за скръбта на майката. После бях на юг и държах чернокожа майка, чийто син беше застрелян от полицията и умираше в мръсотията, докато полицията й пречеше да го прегърне. Чувствах се така, сякаш плача за целия свят.
След известен спокоен период отново се върнах „долу” и установих, че успокоявам и галя всички измъчени хора – мъжа в Атланта, който беше обвинен в 11 сексуални убийства на малки момчета, другите изнасилвачи и убийци, всеки, за който можех да си спомня, че е наранил мен или други хора. Монотонно и тихо тананиках детската песничка: „Пастирю, покажи ми как да вървя”. Другите в моята група крещяха и се мятаха по стаята, докато аз отново и отново тананиках моята приспивна песничка. Още малко дълбоко дишане и имах преживяване, че съм горе във вселената и гледам света отвисоко. Чух звуците на маймунската песен от о. Бали: изглеждаше шумна и агресивна като противовъздушен огън! Бум! Бум! Видях Гражданската война, испанската армада, хората от Южна Америка и Африка да се бият, Първата световна война, Втората световна война, Виетнам, всичко едновременно. Битките бяха по целия глобус, тъй като времето бе засенчено. И във всичко това тънка и спокойна нишка от успокояваща музика – моята приспивна песен за света.
Докато лежах там след това, осъзнах присъствието на останалите в стаята, които все още се мятаха и стенеха. Почувстват такова състрадание към тях, сякаш най-буйните потоци от енергия на универсалната Майка течаха през мен. За пръв път женствеността ми беше разблокирана и освободена, бях докоснала силата на женската природа! Сълзите се лееха по лицето ми Останах в състояние на медитация и имах още няколко силни зрителни образи, включително един много внушителен за ярки облаци, плуващи в небето и разкриващи нажежен до бяло гигантски орел. Перата му бяха заслепяващо бели. меки и силни Той ме беше хванал и нежно ме държеше до гърдите си.
Два часа след сеанса групата ни се събра отново, за да споделим преживяванията си Когато се огледах, нежността и състраданието отново ме заляха и се почувствах дълбоко свързана с всеки от присъстващите. Имах силното чувство, че съм прелетяла хиляди мили, за да бъда със себе си! Че всички „аз”, с които бях готова да бъда, се бяха събрали, за да са с мен Почувствах много убедително, че никога повече не мога да бъда самотна: бях заобиколена от „мен”.
Бих искал да завърша този разказ с пасаж от писмо, което получихме една година след семинара в „Изълън” в отговор на молбата ни за проследяваща оценка на последствията от описаните по-горе преживявания:
Питате ме за някакви дълготрайни ефекти от семинара по холотропно дишане. Вече мина почти година от тогава, така че, мисля, ставащото с мен сега е наистина дълготрайно Може би най-удовлетворяващият и изумителният резултат е, че аз истински и напълно приех мястото, в което живея, като свои дом – след близо 16 години борба със силното желание да напусна! Споменах в по-ранните ми коментари на семинара, че внезапно осъзнах, че съм прелетяла хиляди мили, за да бъда със себе си. В онзи момент, високо на скалите на „Изълън”, започнах да живея вкъщи Това осъзнаване на дома е с мен – без да избледнее дори за миг- през цялата изминала година. Всички, които ме познават, са изумени.
Освен това имаше и някои други много съществени промени в живота ми, които според мен са пряк резултат от семинара. След много години говорене, мислене и четене за духовността най-накрая в семинара наистина изпитах това, което ми се струва много духовно преживяване. То продължи да господства в живота ми. „Проблемите” продължават да се появяват -работа, семейство, брак, цел и т. н., – но съществува все по-засилващата се тенденция да навлизам дълбоко в себе си и да оставям тези проблеми да зараснат отвътре, а не да се опитвам да контролирам или да манипулирам външните обстоятелства
От няколко месеца медитирам всеки ден. Струва ми се, че това е добра пътека. Не ползвам определен учител или духовна дисциплина. Това е просто време за фокусиране, за навлизане в настоящия момент Резултатът е все по-силно го усещане на спокойствие и тиха радост. Забелязвам повече любов да струи от мен – нещо, което определено беше блокирано през целия ми живот Винаги съм копняла да споделям, но въпреки това споделянето твърде чест дегенерираше в доминация и контрол, като егото се изпречваше на пътя на Аза! Сега се чувствам по-свободна и любовта тече по-спокойно Няколко души дойдоха при мен за помощ и подкрепа от различен вид – спонтанно признание „отвън” за прогреса вътре
Приключението да откриеш себе се – Станислав Гроф