Човекът притежава огромен потенциал да постъпва грешно. Това е свойство, присъщо изключително на света на живото.
Ние можем и действително влошаваме нещата – доброволно, с ясното разбиране какво точно правим (естествено, случва се да грешим и неволно, по непредпазливост или от предумишлено невежество).
В светлината на този страховит потенциал и склонност към вършене на злини, нима има нещо чудно във вътрешната ни съпротива да се погрижим за себе си или за някой друг?
Нима е странно, че понякога се съмняваме дали целият този замисъл около сътворяването на човека изобщо си струва?
Ние отдавна се отнасяме с подозрение към собствената си природа, и то не без основание. Преди хиляди години древните обитатели на Месопотамия вярвали, че човешкият род е произлязъл от кръвта на Кингу, най-страховитото чудовище, което великата Богиня на хаоса успява да сътвори в изблик на отмъстителност и желание за разруха. В този ред на мисли, как да не поставим под съмнение ценността на собственото си съществуване и на Битието като цяло? Как да приемем болестта, застигаща нас самите или пък другиго, без да си зададем въпроса дали предписването на спасително лекарство е оправдано от морална гледна точка?
Никой не познава тъмната страна на индивида по-добре от самия индивид. При това положение, когато сме болни, как да повярваме, че заслужаваме да се погрижим за себе си?
Божествената искра
Изглежда, Първият мъж и Първата жена, съществували в нерушимо единство със своя Създател, са лишени от съзнание (и разбира се, от самосъзнание). Все още не са прогледнали. Но колкото и да са съвършени, те не превъзхождат, а отстъпват пред мъжа и жената след грехопадението. Тяхната добродетелност им е подарена, а не спечелена или заслужена. На тях не им се налага да правят избор. Бог знае, че така е по-лесно. Но може би по-лесното не е по-добро.
Може би свободният избор е важен, дори от космическа гледна точка (ако приемем, че съзнанието е явление с космическо значение). Кой може да е напълно наясно с тези неща? И все пак, не бих затворил тази тема само защото е несигурна и тежка. Затова ето една хипотеза: вероятно основната причина да се съмняваме в нашата ценност не е появата на самосъзнание и развитието на морално познание за Смъртта и Грехопадението. Може би истинската причина за това е нежеланието ни (намиращо отражение в срама и опита на Адам да се скрие) да вървим рамо до рамо с Бог, въпреки че сме силно уязвими и податливи на злото.