Връзката майка-дете традиционно се определя като зависимост. А напоследък – като привързаност и потребност от грижа.
Поведение на привързаност означава, че едни индивид, обикновено този, който не се справя много добре, поддържа близост или общува с друг индивид, когото смята за по-добре справящ се от себе си.
Този тип поведение се задейства от болка, изтощение или някаква друга опасност, а също и когато обгрижващият индивид е недостъпен или така изглежда.
Поведението на привързване и специфичният модел, по който то протича в хода на личностното развитие на детето, до голяма степен се определя от това как се отзовава на него главният обгрижващ – обикновено майката или бащата.
В резултата на нежните, отзивчиви грижа на родителите, детето развива увереността, че околните ще му помогнат, когато потърси помощ от тях; става по-самостоятелно и все по- смело в опознаването на обкръжаващата го среда, започва все повече да сътрудничи с другите, а и много съществено – да проявява съчувствие и да се опитва да помогне на изпадналите в беда.
И обратното: когато на нуждите на детето се отговаря със закъснение, с нежелание, когато те се смятат от възрастните като досадна неприятност, много по-вероятно е детето да развие тревожна привързаност, което значи, че то е постоянно неспокойно да не би обгрижващият го човек да изчезне или да не желае да му помогне, когато се нуждае и вследствие на това да не иска да се отделя от него, да се подчинява с тревога и нежелание и да не се интересува от проблемите на другите. А ако детето се чувства и отблъснато от възпитателите си, то вероятно развива модел на поведение, при който ту ще ги избягва, ту ще се стреми към близост и ще търси тяхната грижа, а на преден план ще изпъква гневното му държание.
И в крайна сметка поведението на привързаност е до известна степен предварително програмирано и следователно готово да се развие, следвайки определени насоки и обстоятелствени предизвикателства.
из книгата „Стабилна основа“ (Джон Боулби)