Когато човек знае, че след две седмици ще
бъде обесен, това удивително концентрира
мисълта му.
— доктор Самюел Джонсън
В края на 1569 г. един френски благородник на име Мишел дьо Монтен бил хвърлен от галопиращ кон и приятелите му го отписали от този свят. Докато носели безжизненото му тяло към дома му, той наблюдавал как душата му излита от тялото му – не болезнено, а феерично, като дух, „танцуващ върху устните му”, – но в последната секунда се върнала обратно.
Това необикновено, сублимно преживяване било повратна точка в живота на Монтен.
Няколко години по-късно той вече бил един от най-известните писатели в Европа. След почти фаталния инцидент написал томове забележителни есета, служил два мандата като кмет, направил редица международни обиколки като високопоставено лице, станал довереник на краля.
Тази фабула е стара колкото света: героят се сблъсква със смъртта, преосмисля живота си и излиза от преживяването нов, различен, по-добър.
Точно това се случило с Монтен. Допирът с отвъдното влял енергия у него, изострил любопитството му към живота. Престанал да се страхува от смъртта. Срещата с нея очи в очи му донесло облекчение, даже вдъхновение.
Смъртта не обезсмисля съществуването ни, а напротив – изпълва ни с воля за живот и целеустременост.
За щастие можем да почерпим от тази енергия и без да е необходимо да умрем.
Есетата на Монтен са доказателство, че човек може да размишлява върху смъртта и своята тленност, без това да звучи като патологично черногледство.
Напротив, от срещата си с нея той добил едно изключително жизнерадостно отношение към живота, една възторженост и яснота, които го стимулирали и го тласкали напред. Това звучи окуражаващо.
Излиза, че ако приемем несигурността и ефимерността на съществуването си, можем да добием вдъхновение и нова сила.
Страхът от смъртта може да е огромна пречка в живота ни. Той влияе на решенията ни, оформя перспективите ни, определя действията ни.
Затова Монтен често си припомнял сублимния момент на срещата си с отвъдното.
Не много по-късно Шекспир, вече в зряла възраст, пише в пиесата си „Бурята”: „Всяка моя трета
мисъл ще бъде за гроба ми.”
Причината, поради която толкова трудно приемаме смъртта, е отчасти в обърканото ни самосъзнание.
Може да не го изричаме на глас, но дълбоко в себе си се мислим за непобедими. Действаме и се държим така, сякаш сме имунизирани срещу фатални инциденти. „Такива неща се случват на другите, не на мен. Аз имам много време на този свят.”
Забравяме, че животът всеки миг може да ни се изплъзне.
Иначе бихме ли хабили толкова нерви за незначителни неща, бихме ли се боричкали за слава, бихме ли трупали пари, които да не можем да изхарчим до края на дните си, бихме ли кроили планове за далечно бъдеще? Смъртта ще анулира всичко това.
За да го правим, явно не допускаме смъртта да ни застигне – или поне не когато не сме подготвени за нея.
„Пътеките на славата”, пише Томас Грей, „водят единствено до гроба.”
РАЙЪН ХОЛИДЕЙ – Кн. „ДАРЪТ НА ТРУДНОСТИТЕ“