Поведенческият подход в психотерапията и консултирането се обособява в резултат на развитието на бихейвиоризма като направление в психологията. Негова теоретична основа са ученията и разработките на Павлов, Торндайк, Уотсън, Скинър, Бандура Уолпе, Айзенк и др.
Теоретични предпоставки
Бихейвиористичната теория се разглежда като всеобхватно учение за законите на човешкото поведение. В основата иѝ лежат откритията на Павлов в областта на неврофизиологията и по-специално условния рефлекс, известни още като теория за класическото обуславяне.
Основателят на бихейвиоризма Уотсън определя личността като система от поведения или привички. Самото поведение според него е поредица от стимули (външни и вътрешни) и реакции, които изменят организма така, че стимулите да престанат да предизвикват повече реакции.
Развитието на личността Уотсън определя като процес на формиране на навици. В този смисъл отрича напълно наследствения детерминизъм и го заменя с обучението и контрола. По-късно Б. Скинър доразвива идеята на Уотсън с тезата, че резултатите от поведението имат голямо значение за самото поведение, формулирайки принципа:
“Поведението се формира и съхранява от неговите последствия”.
По този начин се лансира идеята за ролята на околната среда при формиране и поддържане на поведението, което освен като източник на стимули се разглежда и като източник на подкрепления. Подкрепления са всички събития, които предизвикват промени в поведението и са свърани със стимула. Съгласно концепцията за оперантното поведение, подкрепленията зависят от отговора.
Дж. Уолпе допълва бихейвиоризма с теорията за реципрочното задържане. Тази теория най-кратко се представя чрез твърдението, че ако бъде предизвикана обратна по съдържание реакция по време на стимула, който предизвиква тревога, то връзката между тях ще бъде отслабена. Тази постановка има съществено значение за определянето на терапевтичното поведение, което трябва да използва конкуриращи реакции.
Като значима теоретична предпоставка на поведенческите терапии се явява и теорията на Х. Айзенк за инкубацията. Изходно положение на тази теория е обстоятелството, че въведените от Скинър подкрепления не могат да повлияят невротичното поведение. Айзенк обяснява неподатливостта на невротичната тревога на угасване при спиране на действието на предизвикалите я стимули и склонността и да се усилва с възникването на положителна обратна връзка, в която страхът и тревожността се превръщат в стимули. Това той нарича инкубация. Айзенк е известен още с това, че пръв публично
изказва съмнение относно ефективността на вербалните методи в психотерапията.
В последствие поведенческата терапия се допълва с възгледи на А. Бандура за социалното учене, обуславящо моделирането на поведение без подкрепления по пътя на наблюдение и имитация.
Определен принос за развитието на поведенческата терапия има А. Лазаръс, който в рамките на техническия еклектизъм разширява полето на приложното учене, допълвайки го с когнитивни и символни моменти.
Отначало бихейвиористично ориентираните методи били наричани с общото понятие модификация на поведението. Терминът поведенческа терапия за пръв път е употребен от Линдсли през 1953 г., а по-късно независимо един от друг от Лазаръс и Айзенк. Въвеждането му спомогнало за самоопределянето на различните терапевти в тая област като представители на единно направление. Модификация на поведението се запазва като аспект на поведенческата терапия, свързан с прилагане на оперантното обуславяне.
Според П. Либерман съществуват няколко допускания, които очертават общите страни на поведенческия психотерапевтичен подход. Най-важните от тях са:
- Анормалното поведение може да бъде повлияно чрез терапевтично влияние върху
взаимодействието на клиента и средата. - Едни и същи принципи ръководят подбуждането както на нормалното (здрава) така и на анормалното поведение и те могат да се използват с терапевтична цел.
- Поведенческата терапия като цяло е атеоретична относно произхода на симптома (анормалното поведение). То може да е заучено или детерминирано от психо-биологична уязвимост.
- Поведенческата оценка се основава на настоящите детерминанти на поведението, а не на миналото.
- Терапията се планира индивидуално според потребността и ресурсите на клиента.
- Поведението се променя по-лесно от мисленето и афектните преживявания, поради което то е първата цел, а другите са следствия.
- Няма установена твърда система от методи. Могат да се създават нови, които подлежат на експериментална оценка.
- Инсайтът следва поведенческата промяна, а не я предхожда.
- Поведенческата терапия се основава на широко разбиране за човека и не се съсредоточава само върху поведението.
- Ефектите на поведенческата терапия могат да бъдат различни от очакваните, което не означава непременно негативни.
Основи на психотерапията – Минко Хаджийски