Размисли върху корема

Размисли върху корема


Разположен между гръдния кош и тазовата купа, коремът е далеч от техните защитни способности. От изправянето на тялото на два крака той е пострадал най-много. При движението на четири крака поне вътрешностите са били прикрити в коремната кухина. За горното покритие се е погрижил гръбнакът, крайниците са гарантирали фланговото осигуряване; отдолу го е защитавала земята, отпред – костите на гръдния кош. С изправянето коремната кухина останала открита и беззащитна. Все пак дългите и плоски коремни мускули създават известна сигурност от външни наранявания и предпазват вътрешностите от изпадане.

Изрази като „да паднеш по корем” или „коремно приземяване” изрично доказват, че връщанията към времето, когато животът естествено е протичал „по корем” или „се е въртял” около него, днес не са сред любимите ни занимания. Който действа „на празен стомах”, не бива оценяван високо. Хладната глава се дистанцира от корема и неговите неподредени, направо хаотични претенции.

При малкото дете и днес всичко се върти около корема и скритото в него жизнено чувство. Ако е топъл и пълен, всичко е наред; ако е празен и напрегнат, стрелките сочат буря. Размишленията на главата все още не играят никаква роля, а дори сърдечните пориви отстъпват на коремните усещания.

 Ако главата е централата на разума, а сърцето – центърът на емоциите и душевните пориви, коремът е родното място на първичните – от една страна, детински, а от друга, първични -чувства и подтици.

Заселилата се под пъпа трета чакра, манипура, има нещо общо със самобитната сила и власт. За малкото дете неговото пъпче е пъпът на света. Ако нещо не му е по вкуса, то реагира с болки в корема; добре ли му е, то си търка корема от удоволствие. Непреодолимите чувства, свързани със закрилата и защитата, при възрастните все още се усещат в стомаха*. Дълбокият и непонятен страх предизвиква коремни болки*, а емоционалният натиск се насочва преди всичко към сърцето*.

Онова, което граф Дюркхайм наричаше хара, човешкият световен център, се приема от хората на Изтока за телесен център изобщо – от него те черпят например силата на своите бойни изкуства. По този начин източните традиции са приели и надмогнали предизвикателството, възникнало при разголването на нашите слабости. За повечето западни хора коремът продължава да бъде най-слабото място. Неговата често пъти подпухнала мекота го поставя редом с бременния корем и коремната кухина се определя като „праженско” място на приемане, храносмилане и възпроизвеждане.

Със своята беззащитност и ранимост коремът е онова телесно място, където се изразяват страховете за съществуване и заплашеността на човека от обкръжаващия го свят.

Пъпът е арена на първите тежки кризи в жизненото съществуване. Още преди изпробване на новите възможности за изхранване вече е отрязана пъпната връв – онова първо подкрепление, гарантиращо „царството на дармоедите” в майчиното тяло. Тук се засяга страхът от гладна смърт – един от най-първичните страхове изобщо. Заедно с това именно на пъна ние изстрадваме първия неизбежен белег на борбата за живот. При опит за отлагане на срязването физическият живот би бил сериозно затруднен, ако не и застрашен. Докато опитът за отлагането на този процес в преносен смисъл води до проблеми, които често се отлагат в стомаха* или в дванадесетопръстника*.

   В последна сметка коремът е телесният килер за провизии, който демонстрира складираните там материални резерви. Колко много са хората, които обичат да носят със себе си най-необходимото, показва един поглед върху модерното благоденстващо общество и неговото наднормено тегло76. Като място, натоварено със задачата да се грижи предварително за лошите времена, коремът свидетелства за вярата и доверието в материалното бъдеще.

   Ние не оценяваме тази негова последна задача, а по-скоро презираме грижливото му мислене. Когато желаем доброто на някого, ние обикновено казваме „Горе главата! Само не унивай!”, като по този начин подчертаваме горния полюс. „Сит търбух, за наука глух” – така казва народната поговорка, а изразът „Търбух уши няма” окончателно определя корема като рожба на бездушието. Отново ясно изпъкват противоположните интереси между горното и долното. Всичката кръв, която коремът използва за своите наслаждения, е отнета от ученолюбивата и амбициозна глава. Но с удоволствие изпускаме от погледа си, че притеглящият ни към земята корем ни приземява.

   На мястото на корема си модерният човек най-много би желал да има една дупка и някаква опъната коремна обвивка, която практически да не скрива нищо; по този начин би намерил покой от този долен и дефинитивно неприличен свят. Така например издаваните от корема звуци за нас са отвратителни, докато ние нямаме нищо против сърдечните и дори ценим произведените от устата, доколкото имат общо с духовното, а не с конкретното храносмилане. Тежко и горко обаче, ако коремът изразява своите интереси чрез куркане, или пък думата вземе червото. Онова, което ни предлага нашата долна половина, не е особено изтънчено. При това то може да е непочтено, затова пък е напълно честно.


Болестта като език на душата – Рюдигер Далке