Все по-често срещаният с напредването на възрастта феномен на хъркането засяга чрез дишането и темата за комуникацията.
Тук се прибавят и проблемите на ритъма, изразени в неравномерните фази на дишането.
Нощната комуникация протича неравномерно и грапаво, като се усеща нараснало съпротивление.
Хъркащите се страхуват да не смущават другите, а същевременно го правят всяка нощ.
Техният контакт с околните е нарушен. Организмът явно показва желанието им да останат насаме със себе си поне през нощта. Те шумно и гръмогласно държат останалите на дистанция.
Под „претекста”, че не желаят да затрудняват, те си създават пространство, респ. налагат собственото си пространство на останалите.
Дори когато толкова усърдно подчертават желанието си да прекарат нощта в брачното легло, техният симптом говори съвсем друго. В случай че някой се осмели да ги приближи нощем, той или трябва да се примири и подчини волята си на техния незаглушим ритъм, или да си запуши ушите. По този начин и той става глух по отношение на хъркащия. Няма съмнение кой определя тона. Затова пък твърде близко е съмнението, че хъркащите не са в състояние да си създадат пространство през деня, да се погрижат за своята дистанция и респект и да определят тона самостоятелно.
Те шумно демонстрират нуждата си от повече внимание – поне що се отнася до тяхната сенчеста страна. Тя съответства на женската и тъмната половина на душата.
Този режещ и стържещ шум, предизвикан от едната или едновременно от двете дихателни фази, свидетелства за твърда и нешлифована комуникация. Зад нея се крият сурова аргументация и усилия в споделянето, които засегнатите не осъзнават. Но този висок, демонстративно надвикващ и често агресивен стил на споделяне е твърде ясен за околните, фактът, че хъркащите са единствените, които не чуват своето хъркане, намеква, че единственото те не забелязват своя собствен стил на общуване.
През нощта те се нуждаят от вентили, чрез които по своя груб начин да изразят всичко, което не са успели да кажат. В тяхното напрежение ясно се дочува големият разход на енергия, необходим за този вид комуникация. Съответно те са далеч по-неотпочинали след събуждане.
Проблемът на ритъма се проявява в често настъпващи екстремно дълги дихателни паузи, които рефлекторно принуждават към особено дълбоко вдишване. По отношение на комуникацията хъркащите демонстрират своето залитане в единия полюс. Това е израз на напрягаща се до бездиханност форма на споделяне, принуждаваща към съответни дихателни паузи. Комуникацията (от латинската дума comminus – общо) означава „общуване”. Но хъркащите по-скоро изразяват, отколкото споделят или общуват и в последна сметка блокират, като малко преди задушаване отново вдишват шумно. Да не дишаш – това означава да не вземеш участие в живота.
Установеният при мнозинството от хъркащите дълъг сън доказва, от една страна, че те се нуждаят от продължителни регенерационни фази поради своя изтощителен стил на общуване; от друга страна, свидетелстват за недостатъчната почивка, която намират в този сън. Ниското качество те компенсират с количество.
Тук би трябвало да е залегнало обяснението на посочената от специалистите нездравословност на хъркането. Всъщност то не е толкова нездравословно само по себе си, колкото представлява белег за принципно нездравословна ситуация.
ВЪПРОСИ
1. Къде прекалявам с единия полюс на действителността?
2. Доколко ми липсва връзката между екстремностите?
3. Каква роля играе в общуването женската душевна страна?
3. Къде се самоизключвам от течението на живота?
4. Кое в моята комуникация е свързващо и кое – разделящо?
5. Как мога да открия един хармоничен жизнен ритъм?
Болестта като език на душата – Рюдигер Далке