Ако мястото на производство на йодосъдържащи енергетични вещества се увеличи, трябва да допуснем, че съществува нараснала „потребност от гориво”.
С увеличените размери на разположеното в гърлото производствено съоръжение организмът съобщава на засегнатия, че не може повече да покрива повишените нужди.
Гладът за енергия, активност и обмяна е потънал в сянка.
Този глад към повишаване обмяната на веществата на първо място визира енергията на тази обмяна, а едва по-късно и необходимата за нея вещество.
Появата на гуша най-често се дължи на недостиг на йод в храната.
Засегнатите, обикновено обвързани в здрави традиции, живеят в една среда, която им предлага
недостатъчно енергия и разнообразие. Гушата издава именно този глад.
Той се развива на основата на хормонален недостиг.
Чрез разрастване на щитовидната жлеза в последна сметка покриването на нуждите за обмяна на веществата се удава чрез оползотворяването на всеки йоден атом.
При понижена функция гушата също показва повишена потребност от гориво.
До подобно ескалиране на ситуацията се стига, когато въпреки нарастващите размери на мястото за производство потребностите не могат да бъдат задоволени. Пациентите стават по-лениви и дебели, защото техният енергетичен живот замира. Престава дори гладът, защото липсва енергия, която да използва храната.
При повишената функция на щитовидната жлеза засегнатите усещат глада за обмяна на веществата като истински вълчи глад (булимия).
Те могат да се хранят непрекъснато, без изобщо да напълняват, защото тялото им веднага изгаря веществата. Сниженото под нормата тегло издава, че въпреки разрастването на щитовидната жлеза енергетичните
претенции на тялото не могат да бъдат задоволени. Болните непрекъснато се тъпчат, но все не им стига.
Съобразно с видовете гуша проблемите могат да се класифицират в три големи групи:
хиперфункция, хипофункция и образуване на гуша без нарушена обмяна на веществата.
Недостигът на йод в храната предизвиква такова увеличение на щитовидната жлеза, че тя е в състояние да се възползва от най-малката частица скъпоценно вещество. Образувалата се гуша създава външни козметични проблеми, а във вътрешността на организма предизвиква затруднения в преглъщането, задух и промени в
гласа.
Дебелата шия създава впечатление за недодяланост и земност, а противоположността й – за елегантност, – ако например я свържем със стройната лебедова шия. Ако някой има издута гуша, той наподобява по този начин голяма консумация и собственост.
Народната мъдрост говори за „надут пуяк” и има предвид някой, който важничи. Изрази като „жадно гърло” подчертават консумацията, докато „стиснатата гуша” премества центъра на тежестта върху скъперничеството. Очевидно става дума за хора, които не могат да си напълнят гушата и са склонни към трупане.
Възможно е все пак страстта към притежание да е толкова изтласкана встрани, че дори да не прави впечатление на останалите.
Към темата „присвояване“ принадлежи не само материалното измерение, за което намеква двойната брадичка. Пациенти с гуша са склонни и в преносен смисъл да поприберат нещичко.
В последна сметка дебелата шия е сигнал и за недостатъчната подвижност на тази телесна област, стигаща до скованост, която се отразява отрицателно на кръгозора и душевния хоризонт.
Външно изразената гуша съвсем открито символизира непризнаваните претенции за притежание и власт.
Както казва народната мъдрост, притежаваното е просто „окачено на шията му”. Темата естествено е принципно подобна, само че в случая всичко се преглъща и скрива от околните. Привлекателното външно впечатление е толкова по-опасно вътрешно.
Темата за алчността тук е изтласкана още по-дълбоко и съответно задълбочава проблемите.
Подобно непризнавано заграбване и трупане може да затрудни дишането, а оттук и комуникацията. Много често нарастващата във вътрешността гуша затруднява и преглъщането, с което показва, че по-нататъшното гълтане е потискащо и болезнено. Ако притискането се прехвърли върху ларинкса, в страданието се привлича и гласът, който звучи дрезгаво и пращящо.
От една страна, засегнатите грачат като лешояди, от друга, сякаш се задушават – което и в определен смисъл е вярно. Собствената им алчност заплашва да ги задуши.
Въпроси:
1.Верен ли е гласът ми? Отглас ли е той на моите постъпки, на професионалното ми и
обществено положение, на съдбата ми?
2.Дали гласът ми напира да се извиси, или се спотайва? Съответства ли той на
действителните ми претенции в живота?
- Мога ли да се доверя на гласа си и да говоря свободно? Стигам ли чрез него до
събеседниците си? - Когато се противопоставям на нещо, успявам ли да се изкажа?
- Кое основно чувство потиска гласа ми? Съответства ли то на моята душевна нагласа?
- Задържам ли се дълго в съзвучие с определени настроения, или съм открит към всеки
сегашен миг? - Какво носи моят глас освен послания?
„Болестта като език на душата“ – Рюдигер Далке